Летищата, които ни отговаряха, не можеха да ни определят къде сме: „Не може да се изчисли… Не може да се изчисли…“, защото нашият глас стигаше до тях отвсякъде и отникъде.
И внезапно, когато вече се бяхме отчаяли, една светла точка се откри напред вляво на кръгозора. Аз почувствувах бурна радост, Нери се наведе към мене, чух го, че пее! Това не можеше да бъде друго, освен летище, не можеше да бъде друго, освен неговата сигнална лампа, тъй като нощем цяла Сахара угасва и се превръща в мъртво пространство. Но светлината поблещука за малко и угасна. Били сме се насочили към една звезда, която се мярна само за няколко минути, преди да залезе между пластовете мъгла и облаци.
Тогава видяхме да се явяват други светлини и с някаква смътна надежда се насочвахме поред към всяка една от тях. И когато светлината не угасваше скоро, ние се изкушавахме да опитаме: „Светлина пред нас — нареждаше Нери на летището в Сиснерос, — угасете и запалете три пъти вашата лампа.“ Сиснерос угасяше и запалваше три пъти своята сигнална лампа, но острата светлина, която ние дебнехме, не премигваше: беше светлина на непоколебима звезда.
Макар че бензинът се привършваше, ние непрекъснато се хващахме на тия златни въдици, всеки път за нас това беше истинската светлина на сигнална лампа, всеки път това беше слизане на земята и живот, а после трябваше да сменяме звездата.
И тогава се почувствувахме изгубени в междупланетното пространство, между тия неуловими планети, в търсене на едничката истинска планета, нашата, единствената, в която бяха нашите познати гледки, нашите родни домове, нашите нежности.
Единствената, в която имаше… Ще ви разкажа за видението, което ми се яви и което може би ще ви се види детинско. Но и сред опасността човешките грижи си остават, а аз бях жаден, аз бях и гладен. Ако намерим Сиснерос, щом вземем бензин, ще продължим пътя и ще кацнем в Казабланка на разсъмване, по хладина. Няма повече работа! Нери и аз ще слезем в града. На разсъмване се намират кафененца, които току — що отварят… Нери и аз, вече в безопасност, смеейки се на прекараната нощ, ще се настаним на една маса пред топли кифли и кафе с мляко. Нери и аз ще получим тоя утринен подарък на живота. Така старата селянка се сближава със своя бог само чрез едно боядисано изображение, чрез някой наивен медальон, чрез някоя броеница: за да ни накарат да чуем добре, трябва да си говорят на прост език. Така радостта на живота се въплътяваше сега за мен в тая първа ароматична и гореща глътка, в тая смесица от мляко, кафе и жито, чрез която човек се приобщава със спокойните пасища, с чуждоземните растения и жетвата, чрез която човек се приобщава с цялата земя. Между толкова звезди само една беше създала, за да знаем, че е достъпна за нас, тая ароматична чаша на сутрешната закуска.
Но непроходими пространства се трупаха между нашия кораб и тая обитаема земя. Всички световни богатства лежаха в една прашинка, загубена между съзвездията. И звездоброецът Нери, който се мъчеше да я разпознае, умоляваше неспирно звездите.
Изведнъж юмрукът му се стовари върху рамото ми. На листчето, което обясняваше тоя удар, прочетох: „Добре сме, приемам едно великолепно съобщение…“ И със затуптяло сърце аз зачаках да ми предаде написани няколкото думи, които щяха да ни спасят. Най-сетне получих тоя небесен подарък.
Той носеше дата от Казабланка, която бяхме напуснали предната вечер. Закъсняло при предаването, това съобщение изведнъж ни бе настигнало през две хиляди километра, между облаците и мъглата и изгубени над морето. То идеше от представителя на държавата в летището на Казабланка.
И аз прочетох: „Господин дьо Сент-Екзюпери, принуден съм да поискам от Париж наказанието ви, понеже при тръгването си от Казабланка извихте много близо до хангарите.“ Вярно беше, че бях извил много близо до хангарите. Вярно беше също, че тоя човек вършеше занаята си винаги раздразнен. В канцеларията на летището бих изтърпял смирено това мъмрене. Но то ни намираше там, дето не му беше работа да ни намира. То прозвуча фалшиво между тия оредели звезди, между тоя пласт от мъгла и тоя заплашителен дъх на морето. Ние държахме в ръце съдбините — нашите собствени, на пощата и на нашия кораб, ние с мъка се крепяхме да живеем още, а тоя човек там изливаше върху нас дребнавото си злопаметство. Но без да се раздразним ни най-малко, Нери и аз почувствувахме как ни обзема внезапна и голяма веселост. Тук ние бяхме господари. Той сам ни накара да съзнаем това. Този ефрейтор, значи, не бе видял по нашивките на ръкавите ни, че сме станали капитани? Той безпокоеше нашия размисъл тъкмо когато ние сериозно отивахме и се връщахме от Голямата мечка до Стрелеца, когато единственото нещо, което бе от наш мащаб и можеше да ни занимава, беше тая измяна на луната…