Незабавното, единственото задължение на планетата, в която тоя човек се проявяваше, беше да ни достави точни цифри за нашите изчисления между звездите. А те бяха неверни. За всичко останало планетата временно трябваше да мълчи. И Нери ми написа: „Вместо да се забавляват с глупости, биха сторили по-добре да ни насочат нанякъде…“
„Те“ за него бяха всички народи по земното кълбо с техните парламенти, сенати, флоти, с техните войски и императори. И препрочитайки съобщението на тоя луд човек, който смяташе, че има някаква работа с нас, ние се насочихме към Меркурий.
Спасихме се по най-странна случайност: настъпи часът, когато, жертвувайки надеждата да видя Сиснерос и като завих перпендикулярно по направление на брега, реших да държа тая посока до свършване на бензина. Така ми оставаше известна вероятност да не потъна в морето. За зла чест моите лъжовни фарове ме бяха довели бог знае де. За зла чест също тъй гъстата мъгла, в която бяхме принудени по липса на по-добро да се гмурнем сред дълбоката нощ, ни оставяше малка вероятност да кацнем без катастрофа на земята. Но нямах какво да избирам.
Положението беше толкова ясно, че аз тъжно дигнах рамене, когато Нери ми пъхна едно съобщение, което само един час по-рано би ни спасило: „Сиснерос се решава да ни даде указания. Сиснерос сочи: двеста шестнадесет, не сигурно…“ Сиснерос вече не тънеше в мрака, Сиснерос се обаждаше там някъде, доловимо, отляво. Да, но на какво разстояние? Нери и аз водихме къс разговор. Много късно. Съгласни бяхме. Ако гоним Сиснерос, увеличавахме опасността да изпуснем брега. И Нери отговори: „По липса на бензин за повече от един час държим посока деветдесет и три…“
Пред това време летищата едно по едно се пробуждаха. В нашия диалог се вмесиха гласовете на Агадир, на Казабланка, на Дакар. Радиопостът на всеки от градовете тръбеше тревога във въздушните пристанища. Началниците на въздушните пристанища тръбяха тревога на другарите. И малко по малко те се събираха около нас, както около леглото на болен. Безполезна топлота — но все пак топлота. Безполезни, но толкова нежни съвети!
И внезапно изплува Тулуза, Тулуза — началната точка на въздушната линия, загубена там някъде, на четири хиляди километра от нас. Тулуза изведнъж се пъхна между другите и нас и без предговор запита: „Апаратът, с който летите, не е ли Ф…“ (Забравих означението му.) — „Да.“ — „Тогава разполагате с бензин още за два часа. Резервоарът на тоя апарат не е типов резервоар. Насочете се съм Сиснерос.“
Така необходимите неща, налагани от един занаят, променят и обогатяват света. За пилот от въздушната линия не е дори потребна подобна нощ, за да открие нов смисъл в старите неща: еднообразната гледка, която изморява пътника, за екипажа е всеки път различна. Тая облачна маса, която задръства кръгозора, не е вече декор за него: тя интересува мишците му и му поставя задачи. Той вече държи сметка за нея, измерва я, един истински език ги свързва — нея и него. Ето там един връх, още далечен; какво ли лице ще ни покаже? В лунна нощ той ще бъде удобен знак за упътване. Но ако пилотът лети слепешката, ако мъчно коригира своето отклонение и не е уверен в местонахождението си, върхът ще се превърне в експлозив, ще изпълни със заплахата си цялата нощ, също както една — единствена мина, пусната в морето, тласкана от теченията, похабява цялото море.
Също тъй се менят и океаните. За обикновените пътници бурята остава невидима: гледани толкова отвисоко, вълните като че нямат релеф, а мъглите от ситните пръски на вълните изглеждат неподвижни. Единствени големите бели петна, подобни на палмови клони, се разстилат, набраздени с жилки и ръбове и като че замръзнали. Ала екипажът преценява, че тук всяко приземяване е забранено. За него тия палми са като огромни отровни цветя.
И дори ако пътуването е щастливо пътуване, пилотът, който лети по своя отрязък от въздушната линия, не присъствува на едно обикновено зрелище. Тия багри на земята и на небето, тия следи от вятъра върху морето, тия позлатени от залеза облаци — той не се възхищава, а размисля върху тях. Подобно на селянин, който обикаля имота си и по хиляди признаци предвижда идването на пролетта, заплахата на сланата, приближаването на дъжда, професионалният пилот също чете по знаците на снега, по знаците на мъглата знаците на благополучната нощ. Машината, която изпърво сякаш го е отдалечавала от тях, всъщност още по-здраво го изправя срещу големите природни проблеми. Сам сред едно безпределно, устроено от някое бурно небе съдилище тоя пилот защищава пощата, която пренася срещу трите първични божества — планината, морето и бурята.