II
Другарите
1.
Неколцина другари, между които и Мермоз, основаха френската линия — от Казабланка за Дакар, прекосяваща неподчинената Сахара. Понеже тогавашните мотори мъчно издържаха, една внезапна повреда принуди Мермоз да се озове в плен на маврите; те не се решиха да го убият, държаха го пленник петнадесет дни, после го върнаха срещу откуп. И Мермоз отново пое пощата над същите области.
Когато се откри линията за Америка, Мермоз, винаги начело, беше натоварен да изучи отрязъка Буенос Айрес — Сантяго и след като бе направил един мост над Сахара, да построи друг над Андите. Поверен му бе един самолет, който се издигаше на пет хиляди и двеста метра. Върховете на Кордилерите са високи седем хиляди метра. И Мермоз полетя да търси проходи. След пясъка Мермоз тръгна срещу планината, срещу високите върхове, които, когато вее вятърът, развиват своето снежно було — онова пред бурно побеляване на нещата, с ония сурови люшкания, които принуждават пилота към своеобразна борба с нож. Мермоз влизаше в тия борби без никак да познава противника, без да знае дали човек остава жив след такива схватки. Мермоз „проправяше път“ за другите.
Най-сетне, един ден, като „проправяше път“, той попадна в плен на Андите.
Паднали на височина четири хиляди метра върху едно високо плато с отвесни стени, механикът му и той цели два дена се мъчиха да се измъкнат. Но бяха здраво хванати. Тогава изиграха последния си коз, насочиха самолета към празното пространство, подскочиха силно върху неравната почва чак до пропастта и там се спуснаха надолу. Падайки, самолетът придоби достатъчна скорост, за да може отново да бъде управляван. Мермоз го издигна точно срещу един връх, досегна върха и с вода, течаща от всички пукнатини, причинени от измръзване през нощта, с мотор, който се поврежда и спира само седем минути след тръгването, откри най-сетне чилийската равнина като обетована земя.
На следния ден той отново полетя.
Когато Андите бяха добре изследвани и техниката на прелетяванията — овладяна, Мермоз повери тая линия на другаря си Гийоме, а той тръгна да изследва нощта.
Прожекторите не бяха още въведени и върху мястото за приземяване през тъмните нощи нареждаха срещу Мермоз немощната светлина на три бензинови факли.
Той надви и това и установи пътя.
Когато нощта беше овладяна, Мермоз опита океана. И оттогава — 1931, пощата почна да се пренася за четири дни от Тулуза до Буенос Айрес. Веднъж на връщане точно в средата на Южния Атлантически океан маслото на самолета спря да тече, при това над бурно море. Спаси ги, него, пощата и екипажа му, един кораб.
Така Мермоз преодоля пясъка, планината, нощта и морето. Неведнъж той е бил в опасност сред пясъците, планината, нощта и морето. И когато се връщаше, то беше винаги, за да тръгне наново.
Най-сетне, след дванадесетгодишна работа, прелитайки за лишен път Южния Атлантически океан, той сигнализира едно късо съобщение, че десният мотор е повреден. След това настъпи мълчание.
Новината не изглеждаше много обезпокоителна и въпреки това след десет минути мълчание всички радио постове по линията от Париж до Буенос Айрес почнаха тревожно бдение. Защото десет минути закъснение не значат много във всекидневния живот, но в пощенското летене добиват тежко значение. Сред това мъртво време е заключено някакво непознато събитие. Може би незначително или носещо нещастие, но то вече е станало. Съдбата е казала своята дума и срещу тая дума няма място за молба: една желязна ръка е направлявала екипажа или към безвредно кацване в морето, или към гибел. Но присъдата не е още съобщена на ония, които чакат.
Кой от нас не познава тия все по-гаснещи надежди, това мълчание, което се влошава всяка минута все повече като безнадеждна болест? Ние сме се надявали, след това часовете изтичат и ето че става вече късно. Тогава трябваше да разберем, че нашите другари няма вече да се върнат — че те почиват в този Южен Атлантически океан, небето на който толкова често бяха браздили. Мермоз без друго се беше прислонил зад своето дело като жътвар, който ляга в нивата си, след като здраво е вързал снопите.
Когато някой другар умира така, неговата смърт изглежда все още като нещо, което е в реда на занаята и може би в първите минути наранява по-малко, отколкото друга смърт. Наистина той се е отдалечил, след като е сменил последното летище, но неговото присъствие още не ни липсва тъй дълбоко, както би ни липсвал хлябът.