Изпитвахме същото леко възбуждение, което вълнува сърцето през някой добре устроен празник. А бяхме безпределно бедни. Вятър, пясък, звезди. Обстановка, сурова като за монаси. Но върху тая зле осветена покривка шест — седем души, които нямаха вече нищичко в света освен спомените си, споделяха невидими богатства.
Бяхме се най-сетне срещнали. Вървим дълго, един до друг, затворени в собственото си мълчание, или разменяме думи, които не казват нищо. Но ето настъпва час на опасност. Тогава се приближаваме рамо до рамо. Разбираме, че принадлежим на една и съща общност. Ставаме по-големи от това, че откриваме и други човешки съзнания. Поглеждаме се с широка усмивка. Приличаме на оня освободен затворник, който се смайва от безпределността на морето.
2.
Гийоме, ще кажа няколко думи за тебе, но не бива никак да се стесняваш, когато подчертавам твоята смелост или твоята професионална тежест. Искам да опиша друго нещо, разказвайки най-хубавото от всички твои приключения.
Има едно качество, за което няма никакво име. Може би то е „сериозността“, но думата не задоволява. Защото това качество може да се придружава от най-усмихната веселост. То е качеството на дърводелеца, който се настанява като равен с равен срещу своето дървено изделие, опипва го, мери го и без да се обръща лекомислено към него, съсредоточава всичките си добродетели.
Четох преди време, Гийоме, едно описание, в което възвеличаваха твоето приключение и искам да разчистя една стара сметка с неверния образ, който създадоха за тебе. Представяха те като човек, който хвърля хлапашки шеги, сякаш смелостта е в това да се принизяваш до ученически насмешки сред най-тежките опасности и в смъртоносни часове. Те не те познаваха, Гийоме. Тебе не ти е потребно, преди да нападнеш противниците си, да ги осмиваш. Срещу някоя лоша буря ти казваш: „Това е лоша буря.“ Ти я приемаш и преценяваш силата й.
Аз свидетелствувам тук за това, Гийоме, с моите спомени.
От петдесет часа вече ти беше изчезнал при едно преминаване над Андите. Връщайки се от другия край на Патагония, заварих в Мендоза пилота Делей. Цели пет дена и двамата претърсвахме със самолет тия струпани планини, без да открием нищо. Нашите два самолета съвсем не бяха достатъчни. Струваше ни се, че и сто ескадрили да летят сто години, пак не биха могли да изследват докрай тоя огромен масив, върховете на който се издигат понякога до седем хиляди метра. Бяхме загубили всякаква надежда. Дори тамошните контрабандисти — разбойници, които за пет франка извършват престъпление, отказаха да организират спасителни отряди по тия планински чукари: „Не си излагаме живота там — ни казваха те. — Зиме Андите не връщат хората.“ Когато Делей и аз се „приземявахме“ в Сантяго и чилийските офицери също ни съветваха да оставим претърсванията си. „Сега е зима. Вашият другар, дори ако е останал жив след падането си, не би могъл да преживее нощта. Завари ли нощта някого там горе, превръща го в лед.“ И когато аз отново се плъзнах между стените и гигантските стълбове на Андите, струваше ми се, че вече не те търся, но че стоя на мъчителното бдение над твоето тяло сред някаква снежна катедрала.
Най-сетне, през седмия ден, когато между две отлитания обядвах в една гостилница на Мендоза, един човек блъсна вратата и извика — о, съвсем дребна работа:
— Гийоме… е жив!
И всички непознати, които бяха там, се разцелуваха.
След десет минути аз бях вече излетял, натоварил на самолета и двама механици, Лефебр и Абри. Четиридесет минути по-късно кацнах край един път, като познах, не зная вече как, колата, която те носеше не зная накъде, някъде към Сан Рафаел. Това беше чудесна среща, всички плачехме и те задушавахме в прегръдките си, тебе, жив, възкръснал, творец на своето собствено чудо. Ето тогава на, ти изрази, и това беше твоята първа, разбираема дума, удивителната гордост на човека:
— Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би могло да го направи.
По-късно ти ни разказа злополуката.
Една буря, която бе изсипала пет метра дебел сняг в продължение на четиридесет и осем часа върху чилийския склон на Андите, беше задръстила цялото пространство и американците от „Пен-Ер“ се бяха върнали отсред път. Ала въпреки това ти тръгна да търсиш някой процеп в небето. Малко по на юг откри тоя процеп — примка и сега на височина към шест хиляди и петстотин метра, издигнат над облаците, спрели на шест хиляди метра, прободени само от най-високите върхове, ти се насочи към Аржентина.
Понякога въздушните течения, които духат от горе на долу, причиняват на летците странно усещане на нещо недобро. Моторът се върти гладко, но самолетът задълбава надолу. Кабрираш, за да запазиш височината, но самолетът загубва скорост, отслабва, пак пропада. Преставаш да се бориш от боязън, че самолетът е много изправен; оставяш го да върви по течението наляво или надясно, за да се прислониш до някой благодатен чукар, по който ветровете духат като върху трамплин, но продължаваш да падаш. Сякаш цялото небе се свлича. Тогава човек се усеща в нещо като космична злополука. Няма вече убежище! Напразно се опитваш да завиеш назад и да намериш нататък области, дето самият въздух те поддържа — здрав и плътен като стълб. Но няма вече стълбове. Всичко се разнищва и човек се плъзга сред някакво всеобщо разрушение към облака, който възлиза бавно, стига до тебе и те поглъща.