— Трябваше вече да бъда закован някъде — разправяше ти, — но още не се предавах. Над облаците, които изглеждат устойчиви, по простата причина, че на тая височина те непрестанно се събират наново, се срещат въздушни течения към низината. Във високите планини всичко е тъй странно…
И какви облаци!…
— Щом ме понесе течението, веднага оставих командните лостове и се вкопчих за седалището, за да не изхвръкна навън. Друсанията бяха толкова силни, че ремъците режеха плещите ми и щяха да се скъсат. Свръх това скрежът ме лиши от всякакво инструментално ориентиране и аз се търкалях като шапка от шест хиляди на три хиляди и петстотин метра.
На три хиляди и петстотин видях черна водоравна маса; това ми позволи да оправя самолета. Беше едно езеро, което познах — Лагуна Диаманте. Знаех, че то се намира в дъното на една фуния, единият склон на която, вулканът Мепю, се извишава на шест хиляди и деветстотин метра. Макар и спасен от облака, бях още заслепен от гъстата снежна вихрушка и не можех да напусна езерото, без да се блъсна в склоновете на фунията. И тогава почнах да обикалям езерото на тридесет метра височина, до свършека на бензина. След два часа въртеж се приземих и се преобърнах. Когато се измъкнах от самолета, бурята ме събори. Изправих се на нозе — пак ме събори. Бях принуден да се пъхна под кабината и да си изровя заслон в снега. Покрих се с пощенските чували и така чаках четиридесет и осем часа.
После, когато бурята утихна, тръгнах да вървя. Вървях пет дни и четири нощи.
Но какво бе останало от тебе, Гийоме? Ние те намерихме наистина, но изгорен, съсухрен, смален като стара жена. Още същата вечер аз те заведох със самолет в Мендоза; ти потъна в белите чаршафи като в балсам. Но те не те излекуваха. Притесняваше те това пребито тяло, което ти обръщаше ту на една, ту на друга страна, без да можеш да се нагласиш да заспиш. Тялото ти не можеше да забрави скалите и снеговете. Те бяха оставили дирите си по тебе. Гледах твоето почерняло, отекло лице, прилично на презрял и натъртен плод. Ти беше много грозен и жалък, тъй като не можеше да употребяваш хубавите сечива, с които работиш: ръцете ти бяха вдървени и когато сядаше на края на леглото, за да можеш да дишаш, замръзналите ти нозе висяха като мъртви тежести. Ти като че продължаваше още да пътуваш, още се задъхваше и когато се обръщаше към възглавницата, за да намериш покой, цяла върволица образи, които не можеше да задържиш, цяла върволица, която нетърпеливо чакаше зад кулисите, веднага се раздвижваше под твоя череп. И почваше да се изнизва. И за двадесети път ти подемаше отново битката срещу враговете, които възкръсваха от пепелта.
Аз те наливах с билки.
— Пий, приятелю!
— Най-много ме учуди… знаеш ли…
Победител — боксьор, вече белязан от силните удари, които бе получил, ти наново преживяваше своето странно приключение. Но то не излизаше от тебе изцяло, а на малки късчета. И през нощния твой разказ аз те виждах как вървиш без бастун с кука, без въжета, без храна, как се катериш по гребени, четири хиляди и петстотин метра високи, или как се движиш по ръбовете на отвесни стени, с окървавени ходила, колене и ръце при четиридесет градуса студ. Изчерпал постепенно кръвта, силите, разума си, ти вървеше с упоритостта на мравка, връщайки се обратно по стъпките си, за да заобиколиш някое препятствие, ставайки след всяко падане или възлизайки след падане по стръмнини, които завършваха с пропасти, без да си даваш никаква почивка, защото иначе не би се дигнал от снежното легло.
И наистина, когато се плъзваше, ти трябваше бърже да станеш, за да не се превърнеш в камък. Студът всяка минута все повече те вкаменяваше и затова, че след всяко падане си почиваше за малко, ти трябваше, за да станеш отново, да раздвижиш помъртвелите си мускули.
Ти се бореше с изкушенията.
— Сред снега — казваше ми ти — човек съвсем губи инстинкта за самозапазване. След два, три, четири часа ходене иска ти се само да спиш. И мене ми се искаше. Но си казвах: жена ми, ако мисли, че съм още жив, мисли, че вървя. Те всички имат доверие в мен. И аз ще бъда негодник, ако не вървя.