И ти вървеше и с върха на ножчето си всеки ден разпаряше все повече отворите на обущата си, за да могат нозете ти, замръзнали и отекли, да се държат в тях.
Ти ми направи следната странна изповед:
— Още от първия ден, знаеш ли, най-голямата ми грижа беше да си забраня да мисля. Аз много страдах и положението ми беше твърде отчаяно. За да имам смелост да вървя, не трябваше да мисля за това. За зла чест не можех да заповядвам напълно на мозъка си, той работеше като турбина. Не можех да му подбирам образи. Аз му натрапвах някой филм, някоя книга. И филмът, и книгата бързо минаваха през главата ми. После пак стигах до сегашното си положение. Неизменно. Тогава го хвърлях в други спомени…
Веднъж обаче, след като се бе плъзнал, проснат по корем в снега, ти не поиска да станеш. Ти приличаше на боксьор, внезапно омаломощен, който чува как в някаква чужда вселена секундите падат една след друга, до десетата секунда, която е без отзив.
„Направих каквото можех и нямам вече никаква надежда — защо да упорствувам в това мъченичество?“ Стигаше да затвориш очи, за да намериш покой в тоя свят. Да заличиш от света скалите, ледовете и снеговете. Щом притвореше тия чудодейни клепачи — нямаше вече да има ни удари, ни падания, ни разкъсани мишци, ни мраз, който сякаш гори, нито тая тежест на живота, която човек трябва да влачи, когато върви като вол, и която става по-тежка от тежка кола. Ти вкусваше вече тоя мраз — станал като отрова — и подобно на морфин той те изпълваше с блаженство. Животът ти се съсредоточаваше около сърцето. Нещо сладостно и скъпоценно се събираше в твоите най-скрити глъбини. Постепенно съзнанието ти напускаше отдалечените краища на това тяло, което бе дотогава само животно, преситено от мъка, но вече приемаше безчувствието на мрамора.
Дори твоето чувство за отговорност затихваше. Нашият зов вече не те достигаше или по-точно се преобразяваше за тебе в зов насън. Ти, щастлив, отговаряше, вървейки насън, като правеше големи и леки крачки, които без усилия разкриваха пред тебе прелестите на равнината. С каква лекота потъваше ти в един свят, който се отнасяше тъй нежно към тебе! Гийоме, ти, скъпернико, бе решил, да не се върнеш при нас!
От дълбочините на съзнанието ти изплуваха угризения. В сънищата изведнъж се примесиха ясни подробности.
— Помислих за жена си. Застраховката ми щеше да я спаси от немотия. Да, но застраховката…
В случай на безследно изчезване законната смърт се установява след четири години. Тая подробност те заслепи и заличи всички други образи. Но ти лежеше проснат по корем върху полегатата пряспа сняг. През лятото тялото ти щеше да се свлече заедно с калта към някоя от хилядите урви на Андите. Ти знаеше това. Но знаеше също така, че на петдесет метра от тебе стърчеше една скала.
— Помислих: ако стана, ще успея може би да я достигна. И ако залепя тялото си о камък, през лятото ще ме намерят.
А веднъж станал, ти вървя две нощи и три дни. Но не мислеше, че можеш да отидеш далеч:
— По много признаци аз вече долавях края. Ето един от тях. Приблизително на всеки два часа трябваше да спирам, за да разцепя още малко обувките си, да разтъркам със сняг нозете си, които отичаха, или просто, за да може сърцето ми да почине малко. Но през последните дни почнах да не помня. Вървях вече отдавна, когато изведнъж ми стана ясно, че при всяко спиране забравях по нещо. Първия път беше една ръкавица — нещо твърде важно в тоя мраз! Бях я сложил пред себе си и бях тръгнал, без да я прибера. После — часовника. После — ножчето. След това — компаса. С всяко спиране ставах все по-беден…
Едничкото, което спасява, е — да направиш една крачка. Още една крачка. Винаги почваш само с тая една крачка…
„Това, което направих, кълна ти се, никога никое животно не би го направило.“ Тия думи — най-благородните от всички, които зная, тия думи, които установяват човека, които го правят достоен за почит, които възстановяват истинското старшинство, ми дойдоха наум. Ти заспа най-сетне, съзнанието ти беше угаснало — но то щеше да възкръсне и да властвува наново над него, над това беззащитно, изчерпано, изгорено тяло веднага след пробуждането ти. Така тялото е само едно добро сечиво, тялото е само служител. И тая гордост от доброто сечиво, и нея ти умееше да изразиш, Гийоме.
— Лишен от храна, можеш да си представиш, че на третия ден, откак бе тръгнал… сърцето ми не бе много добре… И ето че върху един отвесен скат, по който се движех, повиснал над пропастта, като дълбаех дупки, за да поставям ръцете си, ето че усетих как сърцето ми спира. Ту се колебае, ту затуптява, наново. Бие неправилно. Разбрах, че ако се колебая секунда повече, ще се пусна. Не мърдам и се прислушвам в себе си. Никога, разбираш ли, никога в самолета не съм се залепял тъй близо до мотора си, както през тия няколко минути се бях надвесил над сърцето си. Аз му думах: „Хайде, още малко! Помъчи се да биеш още…“ Но това беше сърце от добро качество! То се колебаеше — и след това отново пак затуптяваше… Да знаеш колко бях горд с това сърце!