В Мендоза, в стаята, дето бдях над тебе, ти заспа най-сетне — сън на задъхващ се човек. И аз си мислех: ако някой би му заговорил за неговата смелост, Гийоме би свил рамене. Но също така би било невярно да се хвали скромността му. Той стои отвъд това посредствено качество. Ако свива рамене — това е от мъдрост. Гийоме знае, че веднъж грабнат от някое събитие, човек вече не се бои. Само неизвестното плаши хората. Ала за оня, който се изправя насреща му — няма вече неизвестно. Особено ако го наблюдава с тая лъчезарна сериозност. Смелостта на Гийоме е преди всичко рожба на неговата прямота.
Но неговата същинска цена съвсем не е в това. Неговото величие е да се чувствува отговорен. Отговорен за себе си, за пощата и за другарите, които се надяват. Той държи в ръцете си тяхната мъка или тяхната радост. Отговорен за онова ново, което се гради там някъде, сред живите хора, и в което той е длъжен да участвува. Отговорен донякъде и за съдбата на хората в съответствие със своята работа.
Той е от ония широки личности, които приемат да покрият със зеленината на клоните си широки кръгозори. Да бъдеш човек, това означава тъкмо — да бъдеш отговорен. Това е да усетиш срам срещу някоя беда, която като че не е във властта ти да я премахнеш. Това е — да се гордееш с някоя победа, нанесена от другарите. Това е — да чувствуваш, полагайки своя камък, че участвуваш в градежа на света.
Искат да смесят такива хора с тореадорите или картоиграчите. Хвалят тяхното презрение към смъртта. Ала аз не признавам презрението към смъртта. Ако неговите корени не са в една възприета от по-рано отговорност, то е само белег на нищета или прекален излишък на младост. Познавах един млад самоубиец. Не знам каква любовна мъка го бе накарала да си изстреля един куршум в сърцето. Не знам какво литературно изкушение го бе съблазнило да сложи на ръцете си бели ръкавици, но си спомням, че срещу това печално излагане на показ усетих не чувството на някакво благородство, а на нищета. Зад това приятно лице, под тоя човешки череп не е имало, значи, нищо, нищо. Освен може би образа на някое глупаво девойче, подобно на всички други.
Срещу тая хилава участ спомням си една истинска смърт на човек. Смъртта на един градинар, който ми казваше: „Вижте какво… понякога, когато копаех, се потях. Ревматизмът ми схващаше крака и аз кълнях тази робия. А сега бих искал да копая, да копая земята. Тъй хубаво ми се струва, да копаеш! Толкова свободен се чувствуваш, когато копаеш! А пък и кой ще кастри дърветата ми?“ Той оставяше земята си — целина. Той оставяше една планета — целина. Той бе свързан с обич с всички земи и с всички дървеса на земята. Ето — той беше великодушният, щедрият, благородникът! Той беше като Гийоме смелият човек, когато в името на своето творение се бореше срещу смъртта.
III
Самолетът
Какво значение има, Гийоме, че ти прекарваш своите дни и нощи, като проверяваш манометри, уравновесяваш самолета чрез жироскопи, прислушваш диханието на мотори, седиш, облегнат на петнадесет тона метал; в края на краищата задачите, които са поставени пред тебе, са задачи на човека, а ти изведнъж без усилие постигаш благородството на планинеца.
Също като някой поет ти умееш да вкусваш съзоряването. Из дълбоката бездна на тежките нощи толкова често ти си желал появата на тоя блед букет, на тая светлина, която извира на изток от черните земи. Тоя чудодеен извор се е размразявал понякога бавно пред тебе и те е изцерявал, когато си смятал, че умираш.
Употребата на един сложен научен уред не те превърна в сух техник. Струва ми се, че ония, които много се боят от нашия технически напредък, смесват целта със средството. Всеки, който се бори с единствената надежда за материални блага, наистина не добива нищо, за което струва да се живее. Но машината не е цел. Самолетът не е цел: той е сечиво. Сечиво като плуга.
Ако смятате, че машината похабява човека, то е може би затова, че не се оглеждаме назад, за да преценим последиците от други такива бързи преобразявания, които сме претърпели вече. Какво са сто години от историята на машината, сравнени с двеста хиляди години от историята на човека? Ние току — що се настаняваме сред тия местности с рудници и електрически централи. Току — що сме почнали да обитаваме тоя нов дом, който дори не сме още достроили. Всичко тъй бърже се промени около нас: отношения между хората, условия на труда, обичаи. Дори нашата психология бе раздрусана в най-скритите си основи. Понятията за раздяла, за отсъствие, за разстояние, за връщане, макар думите да са останали същите, не съдържат вече същите неща. За да обхванем днешния свят, ние употребяваме език, създаден за света от вчерашния ден. И нам се струва, че животът на миналото по̀ отговаря на природата ни само защото по̀ отговаря на нашия език.