Така пътувахме ние по лъкатушните пътища. Пътищата избягват безплодните земи, скалите, пясъците, те се съгласуват с нуждите на хората и водят от извор до извор. Те отвеждат полските жители от хамбарите им до житните полета, приемат до прага на оборите още спящия добитък и го изливат призори в люцерните. Те съединяват това селце с онова селце, защото хората от двете селца се женят.
И ако дори някой от тия пътища се реши да пресече пустиня — ще направи двадесет завоя, за да се радва на оазисите.
Така, излъгани от техните извивки като от някакви снизходителни лъжи, след като сме минали през пътуванията си край толкова добре напоявани земи, толкова овощни градини и толкова ливади, ние дълго разхубавяваме образа на нашата тъмница. Ние вярвахме, че тая планета е влажна и нежна.
Ала нашият поглед се изостри и ние направихме жесток напредък. Със самолета узнахме правата линия. Щом се отделим от земята, ние напускаме тия пътища, които се отклоняват към водопоите и оборите и се извиват от град до град. Отсега нататък, отървани вече от любимите си робувания, освободени от потребността да имаме извори, ние се насочваме към нашите далечни цели. Едва тогава от висината на праволинейните си преходи откриваме дълбокото същинско дъно, скалите в основата, пясък и, сол, дето понякога като мъх в дупки на развалини тук-таме животът се осмелява да цъфне.
Ето че сега се превръщаме във физици, в биолози, изучаващи тия цивилизации, които кичат дъното на долините и понякога, като по чудо цъфтят подобно градини там, дето климатът благоприятствува. Ето че почваме да преценяваме човека в космичен мащаб, наблюдавайки го от прозореца на нашата кабина, както през научни уреди. Ето че отново почваме да четем нашата история.
2.
Пилотът, който се отправя към Магелановия проток, прелетява малко по-южно от Рио Галегос над едно пространство, покрито с някогашна лава. Тези останки тежат върху равнината, дебели двадесет метра. После пилотът среща друго такова пространство, трето и отсега нататък всяка издутост на почвата, всеки хълм от двеста метра има на хълбока си по един кратер. Съвсем не като гордия Везувий: те са в самата равнина — грамадни уста на тежки оръдия.
Ала днес цари спокойствие. Човек го изпитва с изумление в тая гледка, лишена от привлекателност, дето хиляди вулкани са се отзовали един на друг с грамадните си подземни хармониуми, когато са бълвали своя огън. И летиш над земя, занемяла вече, украсена с черни ледници.
Но по-нататък по-старите вулкани са вече облечени със златна тревица. Някъде е поникнало дърво — като цвете в стара саксия. Под светлината, която има цвят на привечер, равнината, облагородена от ниската трева, става разкошна като парк и се издува слабо само тук-таме около грамадните гърла. Пробягва заек, птица полетява, животът е обсебил една нова планета, дето най-после хубавото земно тесто се е появило върху небесното тяло.
Най-сетне, малко преди Пунта Аренас, последните кратери се съединяват. Една морава обгръща всички извивки на вулканите: и сега те са само нежност. Всяка цепнатина е зашита с тия нежни ленени конци. Земята е тучна, скатовете са съвсем полегати и човек забравя техния произход. По склона на хълмовете тая морава заличава мрачните белези.
И ето най-южния град на света, създаден по волята на случая от малко кал между първичната лава и южните ледове. Как хубаво се усеща — тъй близо до черните вулканични потоци — чудото на човека! Странна среща! Не знаеш как, не знаеш защо тоя пътник — човекът посещава тия подредени градини, обитаеми за толкова кратко време, както е една геологична епоха, ден, благословен между другите дни.
Приземих се през една нежна привечер. Пунта Аренас! Облягам се на един кладенец и гледам девойките. На две крачки от тяхната прелест чувствувам още по-силно човешката загадъчност. В един свят, дето животът тъй хубаво се приобщава с живот, дето цветята, дори сред гнездото на вятъра, се смесват с други цветя, дето лебедът познава всички лебеди, единствени хората изграждат своята самотност.
Какво пространство отделя една от друга техните духовни същности! Блянът на една девойка я откъсва от мене, как бих могъл да проникна в душата й? Как ще проумееш една девойка, която се връща бавно в къщи, с наведени очи, и се усмихва сама на себе си, пълна вече с измислици и прелестни лъжи? От мислите, от гласа, от мълчанието на любимия тя е могла вече да си създаде едно царство и сега извън него за нея има само варвари. Много повече, отколкото ако би била на друга планета, аз я усещам заключена в своята тайна, в своите навици, в пеещото ехо на своята памет. Родена вчера от вулкани, от морави, или от солените морета — ето че днес тя вече е полубожествена.