Пунта Аренас! Аз се прислонявам до кладенеца. Стари жени идат да си налеят вода; от тяхната драма аз не ще узная нищо друго, освен движенията им на слугини. Едно дете, опряло тил до стената, плаче мълчаливо; от него в моя спомен ще остане само едно хубаво, завинаги неутешимо дете. Аз съм чужденец. Не зная нищо. Аз не мога да вляза в техните царства.
Между какви крехки декори се разиграва тая голяма игра на вражди, на приятелства, на човешки радости! Захвърлени случайно върху топлата още лава и заплашвани вече от бъдещи пясъци, заплашвани и от снеговете, отде вземат хората тоя вкус за вечност? Техните цивилизации са само тънка позлата: един вулкан, едно ново море или пясъчен вятър ги заличават.
Тоя град сякаш лежи върху истинска земя, която смятат за богата в недрата й като земята на Бос. Забравят, че и тук, както вред другаде, животът е разкош и че никъде под човешките нозе няма достатъчно дълбока земя. Ала на десет километра от Пунта Аренас аз знам едно езеро, което ни доказва това. Обиколено с хиляди дървета и ниски къщи, незначително като блато в чифликчийски двор, то по необясними причини се подчинява на прилива и отлива. Без да прекъсва денем и нощем своето бавно дихание посред толкова тихи действителни неща — тръстики, играещи деца, — то се подчинява на други закони. Под равната му повърхност, под неподвижния лед, под единствената разбита лодка силата на луната се проявява. В дълбочините на тая черна маса действуват морски вълнения. Странно храносмилане се извършва непрестанно оттам наоколо — чак до Магелановия проток, под леката покривка от треви и цветя. Намиращо се при вратата на град, в който човек се чувствува у дома си, здраво стъпил върху земята на хората, това блато, широко стотина метра, бие с пулса на морето.
3.
Ние обитаваме една блуждаеща планета. От време на време благодарение на самолета тя ни показва своя произход: някое блато, което е свързано с луната, разкрива скритите родства — ала аз намерих и други знаци.
Когато летиш над Сахара, между Кап Жюби и. Сиснерос, тук-таме през големи разстояния се срещат високи земи във форма на пресечени конуси, ширината на които е най-различна — от няколкостотин крачки до тридесет километра. Тяхната височина, изумително еднаква, е триста метра. Но извън тая еднаквост във височината те имат същия цвят, същия строеж на почвата, същия изрез на гребена. Също както колоните на някой храм, които единствени стърчат над пясъка и показват следите на прекатурена маса, така и тия самотни стълбове свидетелствуват за обширната висока равнина, която някога ги е съединявала.
В първите години на въздушната линия Казабланка — Дакар, в онова време, когато материалът на самолетите беше още несигурен, повредите, търсенията и спасителните полети често ни караха да слизаме сред размирните туземци. Ала пясъкът мами: смяташ, че е твърд, а затъваш в него. Някогашните солени езера пък, които изглеждат корави като асфалт и звънят силно под токовете на обувките, понякога не удържат колелата. Бялата кора от сол се строшава над вонещо черно блато. Затова, когато обстоятелствата позволяваха, ние избирахме гладката повърхност на тия високи плата: те никога не криеха в себе си примки.
Тая сигурност се дължеше на твърдия, тежко зърнест пясък, в който бяха натрупани огромни количества мидени черупки. На повърхността на платото те бяха още непокътнати, но колкото по се слизаше по ръбовете, ставаха натрошени и насипани. В най-древния нанос, при подножието на масива, те бяха вече чист варовик.
Та по времето, когато другарите Рен и Сер, които туземците бяха отвлекли, се намираха в плен, случи ми се да се приземя върху едно от тия убежища, за да оставя в пустинята един мавър, посредник с туземците; отправих се заедно с него, да намеря път, откъдето да слезе. Ала нашата тераса свършваше отвсякъде със склонове, които се спускаха надиплени като плат, отвесно, право в бездната. Всякакво измъкване оттук беше невъзможно.
И все пак, преди да полетя отново, за да търся друго място, аз се побавих тука. Изпитвах радост, може би детинска, че нозете ми бележат първите стъпки върху местност, която още никой — нито животно, нито човек — не беше осквернил.