И размислях какво ще правя изгубен в пустинята, изложен на опасности, гол между пясъка и звездите, отдалечен чрез толкова мълчание от полюсите на моя живот. Защото знаех, че ако никой самолет не ме намери, ако утре маврите не ме заколят, ще употребя дни, седмици и месеци дори, за да достигна тия полюси.
Тук нямах вече нищо в света. Бях само един смъртен, загубен между пясъка и звездите, съзнаващ единствената сладост, че диша…
И все пак открих, че съм преизпълнен с видения. Те нахлуваха в мене безшумно, като изворна вода, и изпърво не разбрах нежността, която ме обземаше. Нямаше ни гласове, ни образи — само усещането на нечие присъствие, на много близко приятелство, наполовина отгатнато. Сетне разбрах и се оставих със затворени очи на вълшебствата на моята памет.
Имаше някъде един парк, целият изпълнен с черни борове и липи, и стара къща, която обичах. Нямаше значение далеч ли беше тя, или близо, нито че не можеше да сгрее плътта ми, нито да ме подслони, ограничила тук ролята си само като блян: достатъчно бе, че съществуваше, за да изпълни моята нощ с присъствието си. Аз не бях вече тяло, паднало върху пясъчен бряг, сега бях наясно, бях дете на тая къща, изпълнен със спомени за нейния мирис, изпълнен с хладината на нейните преддверия, изпълнен с гласовете на ония, които я бяха оживявали. Дори до песента на жабите в локвите, която ме намираше и тук. Аз имах нужда от тия хиляди знаци, за да проумея сам себе си, за да разбера какви отсъствия правеха привлекателна тая пустиня, да намерят смисъла на това мълчание, изплетено от хиляди мълчания, в което и жабите не се обаждаха.
Не, аз не се намирах вече между пясъка и звездите. Сега от тоя декор получавах само един студен зов. И дори тоя вкус на вечност, който смятах, че усещам от него, сега вече знаех отде произхожда. Виждах пак големите стари тържествени скринове на къщата. Вътре имаше цели грамади покривки, бели като сняг. Вътре имаше неща за ядене, замразени в сняг. Старата гувернантка ситнеше като плъх от един скрин до друг, все проверяваше, сгъваше, разгъваше, броеше колосаното бельо, викаше: „Ах, господи, каква беда!“ — при всеки знак на износване, което заплашваше вечността на къщата, тичаше веднага да измъчва очите си под някоя лампа, за да замрежва изнищените места на тия покривки за олтари, да кърпи тия платна, големи като платнища на тримачтови кораби, да служи на нещо — не знам какво — по-голямо от нея, на някой бог или на някой кораб.
Ах! Аз наистина ти дължа една страница. Когато се връщах от първите си пътувания, госпожице, аз те заварвах с игла в ръка, потопена до коленете в твоите бели стихари, всяка година малко по-сбръчкана, повече побеляла, винаги приготвяща със собствените си ръце чаршафи без гънки за нашите легла, покривки без шев за нашите трапези, празненства от кристали и блясък. Аз идвах при теб в твоята стая за бельото, сядах насреща ти, разправях ти за опасностите, които са ме заплашвали със смърт — за да те развълнувам, за да отворя очите ти за света, за да те покваря. Не съм се бил изменил, казваше ти. Още като дете съм късал ризите си. — „Ах! Каква беда!“ — и съм си обелвал коленете, а след това съм се връщал в къщи да ме привържат, както тая вечер.
Но не, не, госпожице! Аз не съм се върнал от дъното на парка, а от другия край на света и нося със себе си тръпчивия мирис на самотията, вихрушката на пясъчните ветрове, блестящата луна на тропиците!
— То се знае — казваше ми ти, — момчетата тичат, чупят костите си и се смятат много яки.
Но не, не, госпожице! Аз видях много по-далеч от тоя парк! Ако знаеше ти колко незначителни са тия сенчести места тук! Как изглеждат изгубените сред пясъците, сред гранита, сред девствените гори и блатата по земята! Знаеш ли ти, че има места, дето, щом те срещнат, хората дигат карабината и се прицелват? Знаеш ли, че има дори пустини, дето човек спи в ледената нощ без покрив, госпожице, без легло, без чаршафи…
— Ах, варварин! — казваше ти.
Аз не накърнявах вярата й, както не бих накърнил вярата на някоя черковнослужителка. И окайвах нейната скромна участ, която я правеше сляпа и глуха…
Ала през тая нощ в Сахара, гол между пясъците и звездите, й давах право.
Не зная какво става с мене. Това привличане ме привързва към почвата, макар че толкова звезди са намагнитени. Друго привличане ме води към мене самия. Усещам тежестта на тялото си, която ме привлича към толкова много неща! Бляновете ми са по-действителни от тия дюни, от тая луна, от тия неща. А чудесното на една къща съвсем не се състои в това, че тя ви подслонява или ви стопля, нито че притежавате стените й. Но в това, че тя бавно е натрупвала във вас тия запаси на нежност. Че тя струпва в дъното на сърцето тая тъмна грамада, отдето като изворна вода бликат бляновете…