Сахара, моя Сахара, ето те цяла омагьосана от една предачка на вълна!
V
Оазис
Толкова много ви разправях за пустинята, че преди да продължа да ви разказвам още, иска ми се да ви опиша един оазис. Тоя оазис, който имам пред очи, съвсем не е загубен нейде в дълбочините на Сахара. Едно от чудесата на самолета е това, че той ви потопява направо в глъбините на тайнственото. Вие бяхте биолог, който изучаваше през прозорчето на кабината човешкия мравуняк; вие равнодушно наблюдавахте тия градове, настанени в своите полета, в центъра на пътищата им, които се разтварят като звезди, хранещи ги подобно артерии със сока на полята. Но една стрелка затрепери върху един манометър и тая зелена китка там, долу, се превърна в цяла вселена. Вие сте пленник на една морава сред един спящ парк.
Отдалечението не се мери с разстояние. Стената на една градина у нас може да заключи повече тайни, отколкото китайската стена, и душата на малкото момиче е по-добре закриляна от мълчанието, отколкото сахарските оазиси — от плътността на пясъците.
Ще разкажа за един кратък престой нейде из света. То беше близо до Конкордия, в Аржентина, но би могло да бъде и вред другаде: тайнственото е разпространено навсякъде.
Бях се приземил на едно поле и съвсем не знаех, че ще изживея вълшебна приказка.
Старият форд, в който се возех, не ми загатваше нищо особено, нито пък тая тиха челяд, която ме беше прибрала.
— Ще ви настаним да прекарате нощта…
Но при един завой на пътя, под лунното осветление, се откри китка дървеса, а зад дървесата — къща. Каква странна къща! Ниска и широка, здраво сградена, почти крепост. Приказен замък, който още от преддверието сочеше спокоен, сигурен и защитен подслон, като манастир.
Тогава се явиха две девойки. Те ме огледаха сериозно като двама съдници, изправени на прага на забранено царство: по-малката се намръщи и тупна пода със зелена дървена пръчица; после, след като се запознахме, те ми подадоха ръка, без да промълвят дума, с вид на чудновато предизвикателство, и изчезнаха.
Това ми се видя едновременно забавно и очарователно. Всичко беше просто, мълчаливо и бегло, като първа дума от някаква тайна.
— Хе! Хе! Те са дивачки — каза простодушно бащата.
И влязохме в къщата.
Обичах в Парагвай оная иронична трева, поникнала между камъните на столичната настилка, тревата, която иде от невидимата, но жива девствена гора, за да види дали хората все още са в града, дали е дошъл часът да поизлъска всички тия камъни. Обичах тоя вид разнебитеност, защото тя е израз на голямо богатство. Но тук бях омаян.
Защото тук всичко беше разнебитено по възхитителен начин; така както е например старото дърво, покрито с мъх и малко напукано от старост, както дървената скамейка, дето десетки поколения влюбени идват да си почиват. Дървените украси бяха извехтели, капаците на прозорците разядени, столовете кривоноги. Но тук нищо не е било поправяно, личеше, че чистеха с жар. Всичко беше измито, лъснато, блестящо.
От това салонът имаше вид на извънредна напрегнатост, като набръчканото лице на стара жена. Пукнатини в стените, дупки по тавана — аз се възхищавах от всичко това, но особено от продънения паркет, тук-таме разкъртен и разклатен като корабно мостче, но пак така изтъркан — намазан и лъснат. Странна къща, която не оставяше впечатление на нехайство и изоставеност, а извикваше извънредно уважение. Всяка измината година е прибавяла по нещо към нейното очарование, към сложността на нейния образ, към топлотата на нейната приятелска атмосфера, както и към опасностите на пътешествието, което трябваше да предприемем, за да минем от гостната в трапезарията.
— Внимавайте!
Беше една дупка. Казаха ми, че в такава дупка мога много лесно да си счупя краката. Никой не бе отговорен за тая дупка: то беше работа на времето. В това върховно презрение към всяко извинение имаше нещо твърде аристократично. Не ми казаха: „Бихме могли да запушим всички тия дупки, богати сме, но…“ Не ми казаха също — това, което беше истината: „Тоя имот сме го наели от града за тридесет години. Градът трябва да го поправи. И градът, и ние се инатим…“
Презираха обясненията и подобна свобода ме очароваше. Най-многото казваха:
— Хе! Хе! Малко е разнебитено…
Но с толкова лек тон, че аз не вярвах да са много опечалени от това. Представяте ли си цял орляк зидари, дърводелци, столари, гипсаджии да наредят светотатствените си инструменти сред такова минало и да ви направят в осем дни една къща, която съвсем не бихте познали и в която бихте се чувствували като на гости? Една къща без тайнственост, без скрити ъгълчета, без дупки под нозете, без подземия — нещо като общински салон?