Съвсем естествено беше девойките да изчезнат в тоя дом на фокусничества. Какви ли пък ще са таваните, щом салонът вече приличаше на таван! Долавяше се, че от най-малкия полуотворен шкаф ще се изсипят вързопи пожълтели писма, разписки от някой прапрадядо, повече ключове, отколкото ключалки имаше в къщата, и които ключове естествено не стават нито на една ключалка. Очарователно ненужни ключове, които смущават разума и карат човек да мечтае за подземия, за заровени ковчежета, за жълтици.
— Ако обичате, заповядайте на трапезата. Седнахме на масата. Минавайки от една стая в друга, вдишвах пръснатата като тамян миризма на стара библиотека, която струва повече от всички парфюми на света. А най ми харесваше пренасянето на лампите. Истински тежки лампи, които се носят от една стая в друга, както в най-далечните дни на моето детинство, и които раздвижват по стените чудесни сенки.
Човек издигаше с тях букети светлина и черни петна като палмови листа.
После, щом сложиха лампите, всичко се застояваше неподвижно — и осветените полета, и огромният струпан наоколо мрак, дето пукаха дъските.
Двете девойки се появиха също така тайнствено, тъй безшумно, както бяха изчезнали. Те седнаха на масата със сериозен вид. Навярно бяха нахранили своите кучета и птички, бяха разтворили прозорците си към ясната нощ и бяха вдъхнали от вечерния ветрец мириса на растенията. Разгъвайки сега кърпите си, те ме наблюдаваха благоразумно с крайчеца на окото, питайки се дали биха могли да ме причислят към своите домашни животни. Защото те притежаваха също така една игуана, един ихневмон, една лисица, маймуна и пчели. Всичко това живееше размесено, разбираше се чудесно помежду си, създавайки по тоя начин един нов земен рай. Момичетата царуваха над всички тия библейски животни — милваха ги с малките си ръце, хранеха ги, пояха ги, разказваха им приказки, които всички, от маймуната до пчелите, слушаха.
И аз очаквах да видя двете толкова живи девойки да вложат всичкия си критичен дух, цялата си изтънченост в една бърза, тайна и окончателна присъда над мъжа, който седеше насреща им.
В детството ми моите сестри оценяваха с бележки гостите, които за пръв път удостояваха нашата трапеза. И точно когато разговорът замираше, изведнъж в мълчанието прокънтяваше едно: „Единадесет!“, на което никой освен сестрите ми и аз не можеше да разбере прелестта.
Опитът от тази игра малко ме смущаваше. Тъкмо затуй беше ми по-стеснително, че моите съдници са така добре осведомени. Съдници, разпознаващи измамливите животни от другите, доверчиви животни, и които по стъпките на тяхната лисица разбираха дали тя е в добро, или в недобро настроение и които тъй дълбоко проумяваха душевните вълнения.
Обичах тия тъй изострени очи и толкова прями души, но предпочитах да сменят играта. От страх пред „единадесет“ аз подло им подавах солта, наливах им вино, ала вдигайки очи, откривах меката сериозност на съдници, които, не се подкупват.
Дори ласкателството би било безполезно: те не познаваха суетата. Суетата — да, но не и хубавата гордост; и те мислеха за себе си — без аз да им помагам в това — повече хубави неща, отколкото аз сам бих се решил да им кажа. Не ми идваше наум да ги смайвам със занаята си; защото все пак смелост е, макар и по-друга, да се изкачиш до най-отдалечените клони на един явор, и то само за да провериш дали новоизлюпените пиленца имат вече перца и за да кажеш добро утро на приятелите си.
Моите две мълчаливи вълшебници продължаваха да ме оглеждат, докато вечерях, и толкова често ме поглеждаха крадешком, че престанах да говоря. Настъпи мълчание и в това мълчание нещо подсвирна върху паркета, прошумоля сред тишината под масата и притихна. Дигнах очи любопитно.
Тогава несъмнено доволна от тоя изпит, но употребявайки своя последен пробен камък и като хапеше с младите си диви зъби хляба, по-малката простичко ми обясни с наивност, която тя, все пак смяташе, че ще смае варварина, ако аз бях такъв:
— Това са усойниците.
И млъкна доволна, като че обяснението би било достатъчно за всеки, който не е прекалено глупав. Сестра й хвърли мълниеносен поглед, колкото да прецени моето първо движение, и веднага и двете наведоха над чиниите си най-кротки и простодушия лица.
— А!… Това са усойниците…
Естествено бе да изпусна тия думи. Нещо се бе плъзнало между краката ми, нещо бе досегнало прасците ми и това бяха усойниците…
За мой късмет аз се усмихнах, и то непринудено; инак биха го усетили. Усмихнах се, защото ми беше весело, защото тая къща наистина с всяка измината минута все повече ми се харесваше и защото също така ми се искаше да науча нещо повече за усойниците. По-голямата ми дойде на помощ: