Но не това ме вълнува. Това, което ме изпълва с варварска радост, е, че разбрах с полудуми един таен език, че като първобитен човек, който долавя цялото бъдеще по неясните шумове, аз подуших една диря, че прочетох тоя гняв по удара на крилете на едно водно конче.
4.
Там ние бяхме в досег с неподчинените маври. Те изникваха от дълбочините на не завладените места, из ония области, над които ние минавахме при нашия полет; те се осмеляваха да отиват в постовете на Жюби или на Сиснерос, за да купят хляб, захар или чай, и след това наново изчезваха в своята тайнственост. И ние се опитвахме, когато те минаваха, да опитомим някой от тях.
Когато биваха влиятелни главатари, с разрешението на управлението на въздушните линии ние ги качвахме понякога на самолета, за да им покажем света. Трябваше да се надвие тяхната гордост, защото те убиваха пленниците повече от презрение, отколкото от злоба. Ако ни срещнеха около укреплението, те дори не ни ругаеха. Извръщаха се и плюеха. И тая гордост се раждаше от заблуждението, че са много могъщи. Колцина от тях, след като са дигнали отряд от триста души, са ми повтаряли:
— Вие, във Франция, имате късмет, че сте на повече от сто дни път далеч оттука…
Така че ние ги развеждахме и случи се трима от тях да посетят непознатата Франция. Те бяха от племето на ония, които, придружавайки ме веднъж до Сенегал, плакаха, като видяха дървета.
Когато отново ги намерих под шатрите им, те възхваляваха музик-холовете, дето голи жени танцуват сред цветя. Това бяха хора, които никога не бяха видели ни едно дърво, ни един извор, ни една роза, които единствено от корана знаеха, че съществуват градини, дето текат ручеи, защото коранът представя рая точно така. Тоя рай и хубавите пленнички в него се спечелват с горчива смърт върху пясъка от куршума на някой неверник след тридесет години нищета. Но господ ги е измамил, тъй като от французите, на които са отредени всички тия съкровища, той не иска нито плащане чрез жажда, нито чрез смърт.
И ето за това бленуват те сега — тия стари главатари. И ето защо, гледайки Сахара, която се разстила пустинна около тяхната шатра и която чак до смъртта им ще им отрежда само нищожни удоволствия, те си правят изповеди един другиму.
— Видиш ли… богът на французите… Той е по-щедър към французите, отколкото богът на маврите към маврите…
Само преди няколко седмици ги разхождах из Савоя. Водачът им ги бе завел пред един грамаден водопад, подобен на изплетен стълб, който бучеше.
— Вкусете — им каза той.
Това беше сладка вода. Вода! А тука колко дни трябва да вървят, за да стигнат до най-близкия извор, и ако го намерят, колко часове, за да се извади пясъкът, с който е изпълнен, докато се стигне най-сетне до кал, примесена с камилска пикоч!
Вода! В Кап Жюби, в Сиснерос, в Порт-Етиен малките мавританчета не просят пари, но с консервна кутия в ръка молят за вода.
— Дай малко вода, дай…
— Ако си послушен…
Водата, която има цена на злато, водата, най-малката капчица от която измъква от пясъка зелената искра на стрък тревица. Ако вали някъде, цяло преселение раздвижва Сахара. Племената се запътват към тревата, която ще поникне на триста километра далеч от тях… А тая вода, такава скъперница, от която десет години вече капчица не е паднала в Порт-Етиен, бучеше тук, като че от някакъв пробит водоем се разливаха световните запаси.
— Да вървим — каза водачът им. Но те не мърдаха.
— Чакай още малко…
Те мълчаха, те присъствуваха, сериозни и безмълвни, на това разгръщане на една тържествена тайна. Това, което така шумно се изливаше из планинските недра, беше животът, беше самата кръв на хората. Това, което в една секунда изтичаше, би възкресило цели кервани, които, пияни от жажда, потъват завинаги в безкрайността на солени езера и на миражи.