— Той ще се върне, твоят Бонафус.
— Не зная.
Той ще се върне, мислят маврите. Игрите в Европа не ще го задоволяват вече, нито гарнизонните бриджове, нито повишението, нито жените. Той ще се върне, преследван от загубеното си благородство там, дето всяка стъпка кара сърцето му да бие като стъпка към любовта. Той е смятал, че е прекарал тук само едно приключение и че там именно ще намери същественото, но с отвращение ще открие, че единствените истински богатства ги е имал тук, в пустинята: това обаяние на пясъка, нощта, мълчанието, тая родина на вятъра и звездите.
И ако един ден Бонафус се върне, още първата нощ новината ще се пръсне между размирните туземци. Маврите ще знаят, че някъде в Сахара сред своите двеста пирати той спи. Тогава мълчаливо ще поведат към кладенеца камилите. Ще приготвят запас от ечемик. Ще проверят затворите на пушките. Тласкани от омраза или от любов.
6.
— Скрий ме в някой самолет за Маракеш.
Всяка вечер в Жюби тоя мавритански роб ми отправяше своята къса молба. Сетне, след като се насилваше да продължава живота си, сядаше с кръстосани нозе и ми приготвяше чая. Сега вече той бе спокоен до следния ден, тъй като се бе доверил на единствения според него лекар, който би могъл да го излекува, след като се бе помолил на единствения бог, който би могъл да го спаси. Наведен над котлето, той отсега преживяваше простите видения на своя живот: черната земя на Маракеш, нейните розови къщи, най-скромните блага, от които бе лишен. Той не ми се сърдеше за мълчанието, нито че аз се бавех да му възвърна живота: за него аз не бях човек, подобен нему, а някаква сила, която може да се постави в ход, нещо като попътен вятър, който някой ден ще задуха над неговата съдба.
Всъщност обикновен пилот, началник за няколко месеца само на летището в Кап Жюби — една барака, прилепена до испанското укрепление, и в тая барака: леген, стомна солена вода и много късо легло, — аз не можех като него да се заблуждавам в размера на моята власт.
— Стари Барк, ще видим тая работа…
Всички роби се наричат Барк; така и той се наричаше Барк. Въпреки четирите години робство той още не бе се примирил с положението си: спомняше си, че е бил цар.
— Барк, какво правеше ти в Маракеш?
В Маракеш, дето жена му и трите му деца навярно още живееха, той имаше чудесен занаят.
— Аз бях водач на стада и се наричах Мохамед!
Местните големци го викаха?
— Имах говеда за продан, Мохамед. Иди да ги докараш от планината.
Или пък:
— Имам хиляди овце в полето, закарай ги горе към пасищата.
И въоръжен с маслинен жезъл, Барк направляваше тяхното преселение. Единствено отговорен за цял народ от овце, забавяйки най-бързите от тях заради агнетата, които наближаваше да се раждат, и гонейки мързеливите, той вървеше облечен в доверието и подчинението на всички. Единствен той знаеше към кои обетовани земи щяха да възлязат, единствен той умееше да чете своя път по звездите и натежнял от тая наука, която овцете не разбират, той сам, по свое разбиране, решаваше кога трябва да почине стадото и кога да бъде напоено то. А нощем, изправен сред съня на стадото, преизпълнен от нежност към тия незнаещи, слаби същества и потънал до колене във вълна, Барк, лекар, пророк и цар, се молеше за своя народ.
Един ден арабите му казаха:
— Ела с нас да търсим говеда на юг.
Накараха го да върви дълго и след три дни, когато бяха навлезли в каменист планински път до границите на размирните области, сложиха просто ръка на рамото му, кръстиха го Барк и го продадоха.
Аз познавах и други роби. Всеки ден ходех под техните шатри да пия чай. Легнал там с боси нозе върху килим от дебела вълна, който е богатството на пустинния скитник и върху който той установява за няколко часа жилището си, аз с наслаждение преживявах наново пътешествието си през този ден. В пустинята човек чувствува вървежа на времето. Под изгарящото слънце отиваш към вечерта, към тоя свеж ветрец, който ще окъпе тялото и ще измие потта. Под изгарящото слънце животни и хора отиват към този велик водопой също тъй уверено, както към смъртта. Така безделието никога не е напусто. И целият ден изглежда хубав като пътищата, които водят към морето.
Аз познавах тия роби. Те влизат в шатрата, когато главатарят извади от сандъка със съкровища мангала, котлето и чашите, извади от тоя тежък сандък с безсмислени предмети: катинари без ключове, вази за цветя без цветя, огледала, които струват петак, стари оръжия, и които, наредени така сред пясъка, напомнят отломки от корабокрушение.