Тогава робът, безмълвен, слага в мангала сухи клончета, духа върху въглените, напълва котлето и за тая дребна работа употребява усилия, които биха изкоренили цял кедър. Той е кротък. Той е увлечен от играта: да приготвя чая, да се грижи за камилите, да се храни. Под дневния зной да върви към нощта, под мраза на голите звезди да желае дневния зной. Колко щастливи са северните страни, за които годишните времена създават лете — снежна приказка, зиме — слънчева приказка, колко са печални тропиците, дето през време на суша нищо не се изменя много, но щастлива е също така и тая Сахара, дето нощта и денят уравновесяват тъй просто хората, сега с една надежда, после — с друга.
Понякога черният роб, свит пред вратата, се наслаждава на вечерния ветрец. В това тяло, натежняло от робство, спомените не се възвръщат. Той едва си спомня часа на отвличането, ударите, виковете, въздишките, човешките ръце, които са го хвърлили в сегашната нощ. От тоя час нататък той потъва в един странен сън, лишен като слепец от своите бавни сенегалски реки или от белите градове на Южно Мароко, лишен като глухия от гласовете, с които е свикнал. Той не е нещастен, тоя черен роб — той е осакатен. Веднъж попаднал в кръга на скитническите племена, свързан до живот с техните преселения и със следите, очертани от тях из пустинята, какво може да запази той отсега нататък в паметта си от своето минало, от домашния кът, от жена и деца, които за него са вече толкова мъртви, колкото и мъртъвците?
Хора, които са живели дълго с някоя голяма любов, а после са били лишени от нея, се уморяват понякога от своето самотно благородство. Те се приспособяват скромно към живота и си създават щастие от една посредствена любов. Сладостно им се струва това само отричане, това послушание, това влизане в покоя на нещата. Робът си създава гордост от огнището на господаря.
— На, вземи — казва понякога главатарят на пленника.
Това е часът, когато господарят проявява доброта към роба поради почивката от уморите, от жегите, поради това влизане заедно — той и робът — в хладината. И той му подава чаша чай. А пленникът, преизпълнен с признателност, би целунал заради тази чаша коленете на господаря. Робът никога не носи вериги. Колко малко му са потребни те! Колко е верен той! Колко мъдро отрича сам в себе си черния цар, който е бил някога: сега той е само щастлив роб.
Ала един ден него ще го освободят. Когато бъде много стар и не ще струва вече колкото храната или облеклото си, тогава му дават тая неограничена свобода. Три дни, всеки ден все по-слаб и по-слаб, той напразно ще се предлага от шатра на шатра и все така послушно, в края на третия ден, ще легне на пясъка.
Виждах ги в Жюби да умират така голи. Маврите, близо до тях, гледаха без жестокост тяхната дълга агония, а мавританските деца играеха близо до тъмния труп и всяка заран, като на игра, тичаха, без обаче да се смеят, да видят дали мърда още. Това беше в реда на нещата. Сякаш някой му бе казал: „Ти много работиш, имаш право на сън, иди сега да спиш.“
А той, все така изпънат, не чувствуваше несправедливостта — единственото нещо, което измъчва, а глад, който предизвиква само виене на свят. Полека — лека той се смесваше със земята. Изсушен от слънцето и приет от земята. Тридесет години труд, а после това право на сън и на приобщаване със земята.
Първия, когото срещнах, не го чух да стене, но той нямаше срещу кого да стене. Аз долавях в него нещо като тъмно примирение, както и загубения планинец, който с изчерпани сили ляга в снега и се обвива в сънищата си и в снега. Не беше неговото страдание, което ме измъчи. Аз почти не смятах, че той страда. Но със смъртта на човека умира цял един непознат свят и аз се питах какви образи угасваха в него. Какви сенегалски плантации, какви бели градове в Южно Мароко потъваха постепенно в забрава. Не можех да проумея дали в тая черна маса не угасват само простите бедняшки грижи: чаят, който трябва да приготви, добитъкът, който трябва да заведе на кладенеца… дали заспиваше една душа на роб, или пък, възкръснал от едно възвръщане на спомените, умираше в своето величие човекът. Коравата кост на черепа ми напомняше стар ковчег за съкровища. Не знаех какви цветни коприни, какви празнични картини, какви следи — толкова остарели вече, толкова безполезни тук, в тая пустиня, са избягали от корабокрушение. Тоя ковчег беше тук, заключен и тежък. Не знаех каква част от света се рушеше в човека през време на величествения му сън в тия последни дни; какво се рушеше в това съзнание и в тая плът, които постепенно се превръщаха отново в мрак и корен в земята.