— Аз бях водач на стада и се наричах Мохамед…
Барк, черен роб, беше първият от ония, които видях да се съпротивяват. Работата не беше в това, че маврите са насилили свободата му, че в един само ден го бяха оголили повече, отколкото новородено дете. Има божии бури, които в един само час опустошават така нивята на човека. Ала маврите заплашваха повече неговата личност, отколкото имотите му. Но Барк не се отричаше от себе си тогава, когато толкова други пленници се предаваха и оставяха да умре в тях бедният водач на говеда, който се бъхти цяла година, за да припечели хляба си!
Барк не се настани удобно в робството, както някой уморен от очакване се нагласява в едно посредствено щастие. Той не искаше да си създаде робски радости от добрините на господаря на робите. Той пазеше в гърдите си къщата на оня отсъствуващ Мохамед, в която тоя Мохамед беше живял. Тая къща, която тъгува, че е празна, но в която никой друг не ще живее. Барк приличаше на оня побелял пазач, който умира от вярност сред тревите на алеите и тъгата на мълчанието.
Той не казваше: „Аз съм Мохамед Бен Лаусен“, а само: „Аз се казвам Мохамед“, мечтаейки за деня, когато тази забравена личност ще възкръсне и благодарение на собственото си възкресение ще прогони външния вид на роба. Понякога, в нощното мълчание, всичките негови спомени се възвръщаха така цялостни като песен от детинство.
— Посред нощ — разправяше ни нашият мавритански преводач, — посред нощ той приказва за Маракеш и плака.
Никой не може да се отърве сред самотията от такива спомени. Без предупреждение другият се пробуждаше в него, вмъкваше се в неговото тяло, търсеше до себе си жената в тая пустиня, дето никоя жена никога не бе се доближила до Барк, слушаше как пее водата на изворите тук, дето никакъв извор никога не е текъл. И затворил очи, Барк мислеше, че живее в бяла къща, кацнала всяка нощ под същата звезда, тук, дето хората живеят в шатри и вървят по посока на вятъра. Отрупан с тия предишни нежности, оживели сега тайнствено, като че техният полюс беше наблизо, Барк идваше при мене. Той искаше да ми каже, че е готов, че всичката му нежност е готова и че за да я раздаде, трябва само да отиде у дома си, а за това е достатъчен само един знак от мене. И Барк се усмихваше, обяснявайки ми хитрината, за която аз сигурно никак не съм се досетил:
— Утре минава пощата. Ще ме скриеш в самолета за Агадир…
— Клети стари Барк!
Защото, живеейки сред размирни туземци, как бихме му помогнали ние да избяга? Още на следния ден маврите биха отмъстили за тая кражба и оскърбление и един бог знае само с какво клане. Бях се опитвал да го откупя, подпомогнат от механиците на летището — Лоберг, Маршал и Абграл: но маврите не срещат всеки ден европейци, които искат да купят някой роб. И злоупотребяват с това.
— Двадесет хиляди франка.
— Подиграваш ли се с нас?
— Погледни какви яки ръце има… И цели месеци минаха така.
Най-сетне маврите намалиха цената и подпомогнат от приятели във Франция, на които бях писал, успях да откупя стария Барк. То бяха дълги преговори. Траяха цели осем дни. Насядали в кръг върху пясъка, петнадесет маври и аз, водехме преговори. Един приятел на собственика, който беше и мой приятел — Зин Ул Ратари, истински разбойник, ми помагаше тайно.
— Продай го! Ти все едно ще го загубиш — думаше той на собственика по мой съвет. — Той е болен. Болката отначало не личи, но тя е вътре в него. Дохожда ден и болният изведнъж се подува. Продай го по-скоро на французина.
Бях обещал възнаграждение на друг един разбойник — Раджи, ако ми помогне да сключа покупката, и. Раджи съблазняваше собственика:
— С парите ще си купиш камили, пушки и куршуми. Тогава ще можеш да тръгнеш о въстаниците и да се биеш с французите. И ще доведеш от Агадир трима — четирима съвсем млади роби. Свърши с тоя старец.
И аз купих Барк.
Цели шест дни го държах заключен в нашата барака, защото ако преди пристигането на самолета би скитал наоколо, маврите отново биха го хванали и биха го продали някъде по-надалеч.
Ала аз ще го освободя от неговото състояние на роб. То беше една чудесна церемония. Дойдоха духовният глава на племето, досегашният собственик Ибрахим и местният главатар на Жюби. Тия трима разбойници, които на двадесетина метра от стената на укреплението на драго сърце биха му строшили главата, и то само за да ми изиграят номер, сега прегърнаха Барк горещо и подписаха един официален документ.
— Сега вече ти си наш син.
Според закона той беше също така и мой син. И Барк прегърна всичките си бащи.
Той живя в нашата барака в спокойно пленничество до часа на тръгването. Караше ни по двайсетина пъти на ден да му описваме лесното пътуване: той ще слезе от самолета в Агадир и там, на летището, ще му предадат един автобусен билет за Маракеш. Барк си даваше вид на свободен човек, както детето играе на изследовател: това встъпване в живота, тоя автобус, тия тълпи, тия градове, които ще види отново…