Лоберг, изпратен от Маршал и Абграл, дойде при мене. Заминавайки, Барк не биваше да умре от глад. Те му дадоха хиляда франка за него; така Барк ще можа да си търси работа.
И аз помислих за ония възрастни госпожи, които се занимават с благотворителност и които, давайки двадесет франка, изискват признателност. Лоберг, Маршал и Абграл, механици на самолет, като даваха хиляда франка, не се занимаваха с благотворителност и още по-малко изискваха признателност. Те не вършеха това и от милосърдие, както ония възрастни госпожи, които мечтаят за щастие. А просто участвуваха в това — да се възвърне на един човек неговото човешко достойнство. И те като мене знаеха много добре, че щом мине опиянението от възвръщането, първата вярна приятелка, която ще навести Барк, ще бъде немотията и че преди да изминат и три месеца, той ще се бъхти някъде по железопътните линии да вади траверси. Тогава той ще бъде по-малко щастлив, отколкото тук в пустинята — при нас. Но той имаше право да се чувствува такъв, какъвто си е, между своите.
— Хайде, стари Барк, върви и бъди човек.
Самолетът трептеше, готов да тръгне. Барк се беше наклонил за последен път над безкрайната безутешност на Кап Жюби. Пред самолета двеста души маври се бяха събрали, за да видят как изглежда един роб пред портите на живота. В случай на повреда малко по-надалеч — щяха отново да искат откуп.
И ние махахме с ръка за сбогом на нашия новороден петдесетгодишен младенец, малко смутени, че го хвърляме в неизвестността на света:
— Сбогом, Барк!
— Не.
— Как не?
— Не. Аз съм Мохамед Бен Лаусен.
За последен път получихме известие за него от арабина Абдала, който по наше настояване придружи Барк до Агадир.
Автобусът тръгваше едва вечерта и Барк имаше на разположение целия ден. Още от самото начало той толкова дълго скита из малкия град, без да продума, че Абдала долови неговото неспокойствие и се завълнува.
— Какво ти е?
— Нищо…
Барк, усетил се добре в тоя внезапен отпуск, още не можеше да почувствува своето възкресение. Той изпитваше наистина някакво глухо щастие, но освен това щастие нямаше друга разлика между вчерашния и днешния Барк. И все пак отсега нататък той щеше да има наравно с другите хора дял от това слънце, както и правото да седне тук, в беседката на арабското кафене. И той седна там. Поръча чай за Абдала и за себе си.
Това беше първият му господарски жест; той мислеше, че неговата власт трябва да го преобрази. Ала прислужникът му наля чая, без да се изненада, като че това беше нещо обикновено. Той не разбра, че наливайки му чая, чествуваше с това един свободен човек.
— Да идем другаде — каза Барк.
Те се изкачиха към Казба, най-високото място на Агадир.
Малките берберийски танцувачки отидоха при тях. Те бяха толкова опитомени, кротки; Барк помисли, че ще се възроди: те именно, без сами да знаят, го посрещаха в живота. Хващайки го за ръка, те любезно му предлагаха чай, но така, както биха предложили на всеки друг. Барк им разказа за своето възкресение. Те се изсмяха тихичко. Бяха доволни заради него, понеже той беше доволен. За да ги смае, той добави:
— Аз съм Мохамед Бен Лаусен.
Но това почти не ги учуди. Всички имат имена и мнозина от тях се връщат толкова отдалеч…
Той отново замъкна Абдала към града. Скиташе пред европейските дюкянчета, гледаше морето, мислеше, че ще може да върви, където си ще, все едно в каква посока, тъй като беше вече свободен… Но тази свобода му се стори горчива: тя най-много му показваше до каква степен липсваше връзката между него и света.
След това мина едно дете и Барк нежно го помилва по бузата. Детето се усмихна. То не беше някой господарски син, когото галят. Беше слабо дете, което Барк помилва. И което се усмихваше. Това дете събуди Барк и Барк се почувствува малко по-значителен на земята от това, че едно слабо дете му дължеше една усмивка. Той почваше да долавя нещо и вървеше вече с големи крачки.
— Какво търсиш, Барк? — питаше Абдала.
— Нищо — отговаряше Барк.
Но когато се сблъска при завоя на една улица с група деца, които играеха, той се спря. Тук беше. Той ги погледна мълчаливо. После отиде до европейските дюкянчета и се върна, отрупан с подаръци. Абдала се ядосваше:
— Глупако, пази си парите!
Но Барк не слушаше вече. Сериозен, той правеше знаци на всяко едно от децата. И малките ръчички се протягаха към играчките, гривните, сърмените чехлички. И всяко дете, щом вземеше в ръце съкровището си, побягваше като диво.