Другите деца от Агадир, като научиха новината, дотърчаха при него: Барк ги обу със сърмени чехлички. И от околностите на Агадир други деца, до които бе стигнал тоя слух, възлязоха с викове към тоя черен бог и като го дърпаха за старите му робски дрехи, искаха да даде и на тях дължимото. Барк се разсипваше.
Абдала смяташе, че той е „луд от радост“. Но аз мисля, че това, което Барк вършеше, съвсем не беше желание да сподели една много пълна радост.
Тъй като беше свободен, той притежаваше съществените блага — правото да накара да го обичат, да върви на север или на юг и да си изкарва хляба с труд. За какво му са тия пари… Той изпитваше, както се изпитва силен глад, потребността да бъде човек между хората, свързан с хората. Танцувачките от Агадир бяха мили към стария Барк, но той се раздели от тях лесно, както беше дошъл: те нямаха нужда от него. Прислужникът от арабското кафене, минувачите из улиците, всички уважаваха в него свободния човек, но никой не бе показал, че има нужда от него. Той беше свободен, но така безпределно свободен, че почти не усещаше да тежи върху земята. Липсваше му тежестта на човешките отношения, която спъва вървежа, липсваха му сълзите, сбогуванията, укорите, радостите, всичко, което човек гали или къса всеки път, когато предприема нещо, всички тия хиляди връзки, които го свързват с другите и го правят да тежи. Но върху Барк тежаха вече хиляди надежди…
И царството на Барк започваше с блясъка на залеза над Агадир, в тая свежест, която толкова дълго време беше за него единствената чакана радост, единственото убежище. И тъй като часът на тръгването наближаваше, Барк вървеше напред, потънал в тоя прилив от деца, както някога сред своите овце, чертаейки своята първа бразда в света. Утре той щеше да се върне отново в немотията на своите близки, отговорен за повече съществувания, отколкото старите му ръце биха могли да изхранят, но той вече тежеше със своето истинско тегло. Като небесен пратеник, твърде лек, за да живее живота на хората, но който се е изхитрил и е зашил олово в пояса си, Барк мъчно пристъпяше, теглен към земята от хиляди деца, които толкова се нуждаеха от сърмени чехлички.
7.
Такава е пустинята. Един коран, който е само правило за игра и чрез това превръща пясъка в империя. В дълбочините на Сахара, която без корана би била празна, се играе скрита драма, която раздвижва човешките страсти. Истинският живот на пустинята не е в преселванията на племената, които търсят пасища, но в тая игра, която още се играе. Колко е различен завладяният от европейците пясък от другия! Не е ли тъй с всички хора? Срещу тая преобразена пустиня спомням си игрите на моето детинство, мрачния и златист парк, който бяхме населили с богове, безкрайното царство, което си създавахме в тоя квадратен километър, който никога не бе изцяло познат, никога не бе изцяло претърсен. Ние образувахме една затворена цивилизация, дето стъпките имаха свои особености, дето нещата имаха смисъл, непозволен на никоя друга цивилизация. Когато детето стане мъж и заживее под други закони, какво остава от парка, изпълнен със сянката на детинството, магически, заледен, изгарящ, какво остава сега, когато човек се връща отново тук и върви с известно отчаяние отвън, покрай малката стена от сиви камъни, учудвайки се, че намира затворена в толкова тясна ограда тая провинция, която той е направил свой безкраен свят, и разбира, че в тоя безкраен свят той няма да се върне никога вече, защото сега трябва да се върне вече не в парка, а в играта.
Но няма вече размирни области. Няма вече тайнственост в Кап Жюби, Сиснерос, Сагет-Ел-Хамра, Пуерто-Кансадо, Дора, Смара. Кръгозорите, към които се стремяхме, са изгаснали един след друг като ония насекоми, които изгубват цветовете си, паднали веднъж в примката на топли ръце. Ала оня, който гонеше тия кръгозори, не беше играчка на измамата. Ние не се мамехме, когато се стремяхме към тия открития. Както султанът от „Хиляда и една нощ“, който търсеше толкова изтънчено нещо, че неговите хубави пленнички една след друга угасваха призори в прегръдките му, изгубвайки, едва досегнати, златото на крилцата си. Ние сме отхранени от вълшебството на пясъците, други може би ще изкопаят тук своите петролни кладенци и ще се обогатят от своите търговии. Но те ще са дошли много късно. Защото забранените палмови горички или девственият прах на мидените черупки са дали на нас най-скъпоценното от себе си: те имаха само един час на буйно усърдие и тоя час ние го изживяхме.