Това умиране на света става бавно. И светлината изчезва постепенно. Земята и небето малко по малко се сливат. Земята се повдига и сякаш се разпръсва като пара. Първите звезди затрептяват като в зелена вода. Трябва още дълго да чакам, за да се превърнат те в твърди диаманти. Трябва още дълго да чакам до мълчаливата игра на падащите звезди. Късно нощем съм виждал понякога толкова тичащи искри, та ми се е струвало, че силен вятър духа между звездите.
Прево опитва неподвижните лампи и запасните. Обвиваме крушките с червена хартия.
— Още по-плътно…
Той слага още една обвивка, досяга едно копче. Светлината е все още много ярка. Както при фотографията, тя ще замъгли бледия образ на външния свят. Ще унищожи и тая лека светла мъглявина, която понякога нощем обвива нещата. Нощта вече настъпи. Но това още не е същинска нощ. Един лунен сърп още стои. Прево отива вдън самолета и се връща с един сандвич. Аз зобя чепка грозде. Не съм гладен. Не съм гладен, нито жаден. Не усещам никаква умора, струва ми се, че бих пилотирал така десет години. Луната угасна.
Наближаваме Бенгази посред черна нощ. Бенгази лежи в дълбините на такава гъста тъмнина, че наоколо не се съзира никакво светло отражение. Видях града едва когато стигнах до него. Потърсих площадката за приземяване и ето че червеният знак светна. Светлините очертават черен правоъгълник. Завивам. Блясъкът на един прожектор, насочен към небето, се издига направо като струя на пожар, върти се и отбелязва върху летището златен път. Аз пак завивам, за да видя хубаво препятствията. Нощното съоръжение на това летище е отлично. Намалявам скоростта — започва гмуркането като в черна вода.
Когато се приземявам, часът е двадесет и три, местно време. Карам към прожектора. Офицери и войници — най-вежливите в цял свят — минават от мрака в острата светлина на прожектора ту видими, ту невидими. Вземат книжата ми, почват да пълнят с бензин. Престоят ми ще бъде уреден за двадесетина минути.
— Направете един кръг и минете над нас, защото иначе няма да знаем дали сте отлетели добре.
На път.
Търкалям се по тоя златен път към една дупка без прегради. Моят самолет, образец „Самум“, се отделя от земята, макар и претоварен, преди да е изминал определената за излитане площ. Прожекторът върви с мене и ми пречи да завия. Най-после ме оставя — долу са се досетили, че ми пречат. Правя отвесен полукръг, когато прожекторът отново ме удря в лицето, но тутакси избягва пак и отправя другаде своята дълга златна цев. Във всички тия неща чувствувам извънредна вежливост. И сега завивам пак към пустинята.
Метеорологическите сведения от Париж, Тунис и Бенгази ми бяха съобщили попътен вятър — с тридесет — четиридесет километра в час. Аз разчитам да пътувам с триста километра в час. Насочвам се към средата на десния сегмент, който свързва Александрия с Кайро. По тоя начин ще избягна забранените крайбрежни зони и дори да се отклоня неволно, ще срещна — било отдясно, било отляво — светлините на единия или другия град или още по-общо, светлините по долината на Нил. Ще летя три часа и двадесет минути, ако вятърът не се промени. Три часа и четиридесет и пет минути, ако вятърът отслабне. И почвам да гълтам хилядата и петдесет километра на пустинята.
Няма вече луна. Само черна смола, простряла се до звездите. Не съзирам ни една светлинка, не мога да използувам ни един крайпътен белег и без радио не ще получа никакъв знак от човек до долината на Нил. Не се опитвам дори да наблюдавам друго нещо, освен компаса си и уреда „Спери“. Не ме интересува нищо друго, освен бавното дихание — върху тъмния екран на уреда — на една тясна само светеща черта. Когато Прево променя мястото си, аз лекичко оправям колебанията в центрирането. Издигам се на две хиляди метра, дето, както ми бяха съобщили, ветровете били благоприятни. През дълги промеждутъци запалвам една лампа, за да видя циферблатите — те не са всички само светещи, — но през по-голямата част от времето се затварям съвсем в мрака сред моите мънички съзвездия, които изпускат същата като звездите минерална светлина, същата вечна и скрита светлина, и които говорят на същия език. И аз като астрономите чета книгата на небесната механика. Аз също се чувствувам учен и чист. Всичко от външния свят угасва. Има само Прево, който, след като дълго се бори със съня, най-сетна заспа и аз вкусвам още по-пълно моята самотия. Има само мекото бучене на мотора и насреща ми, по бордовото табло, всичките тия кротки звезди.
Но все пак аз размислям. Съвсем не ще можем да използуваме луната и сме лишени от радио. Никаква връзка, колкото и тънка да бъде тя, не ще ни свърже със света — чак докато съзрем мрежата от светлини в долината на Нил. Ние сме извън всичко и единствено нашият мотор ни държи повиснали сред тая смола. Ние преминаваме огромната черна долина от вълшебните приказки, долината на изпитанието. Тук няма никаква помощ. Тук няма никаква прошка за грешките. Ние сме предоставени на божията воля.