Ивица светлина се промъква от електрическия апарат. Събуждам Прево да я изгаси. В тъмното Прево мърда като мечка, пръхти, движи се. Той е погълнат от работа да подбира кърпи и черна хартия. Ивицата светлина изчезва. Тя разчупваше тоя свят. Тя не беше от същото качество, както бледата и далечна светлина на радия. Беше светлина на весело нощно заведение — на звездна светлина. Но повече от всичко друго тя ме ослепяваше, заличаваше другите светлини.
Три часа летене. От дясната ми страна блясва светлина, която ми се струва жива. Поглеждам. Дълга светла бразда се точи от лампата в края на крилото, която досега не се виждаше. Това е прекъсваща се светлина — ту ясна, ту угаснала: това значи, че влизам в облак. Той отразява светлината на лампата ми.
Наближавайки пътеводните знаци, бих предпочел да имам чисто небе. Крилото се осветява от отражението. Светлината се установява, задържа се, блести и образува розов букет. Силни друсания ме люшкат. Летя някъде сред облак, на който не зная дебелината. Издигам се на две хиляди и петстотин и пак не излизам над него. Спускам се на хиляда метра. Букетът е все на мястото си, неподвижен и все по-блестящ. Добре. Ще караме така. Толкова по-зле. Мисля за други неща. Ще видим кога ще се измъкнем. Но не ми се нрави тая светлина на подозрителен хан.
Пресмятам: „Тук подскачам малко и това е нормално, но и през целия път въпреки височината и чистото небе имаше друсания. Вятърът съвсем не е затихнал и аз трябва да съм превишил скоростта от триста километра в час.“ А пък и не зная нищо определено, ще се опитам да се оправя, като изляза от облака.
Излизаме. Светлата китка внезапно угасва. Това угасване ми подсказва, че се е случило нещо. Поглеждам напред и виждам — колкото може да се вижда — тясна долина между небето и стената на нов близък облак. Букетът пак се появява.
Няма да се измъкна вече от това лепило, освен само за няколко секунди. След полет от три часа и половина това почва да ме безпокои, защото, ако съм вървял напред, както си мисля, трябва вече да съм наближил Нил. Ако имам късмет, ще го видя може би през тия процепи, но те не са много на брой. Не смея да сляза повече: ако случайно съм летял с по-малка скорост, отколкото предполагам, тогава още летя над високи места.
Не изпитвам никакво безпокойство, страхувам се само да не би да рискувам загуба на време. Но поставям граница на това мое спокойствие: четири часа и петнадесет минути летене. След тоя срок, дори при липса на какъвто и да е вятър, а това е невероятно, трябва да съм отминал вече долината на Нил.
Когато стигам до висулките на облака, букетът светлина хвърля все по-бързи блясъци, които отслабват, и после внезапно угасва. Не обичам тия шифровани съобщения с демоните на нощта.
Една зелена звезда изплува насреща ми, лъчиста като фар. Звезда ли е, или фар? Не обичам и тая свръхестествена светлина, тая звезда на влъхви, тая опасна покана.
Прево се е събудил и осветява циферблатите. Отстранявам го — и него, и лампата му. Тъкмо съм навлязъл в цепнатина между два облака и използувам това, за да погледна под себе си. Прево отново заспива.
Пък и няма нищо за гледане.
Четири часа и пет минути полет. Прево се събужда и сяда при мене.
— Трябваше вече да стигнем в Кайро…
— То се знае…
— Дали е звезда онова, или е фар?
Бях намалил малко скоростта и без друго това е събудило Прево. Той е твърде чувствителен към всички промени в звука на летенето. Почвам бавно да слизам, за да се плъзна под грамадата облаци.
Току — що гледах картата си. Личи, че съм навлязъл в крайбрежната местност „О“: не се излагам на опасност. Продължавам да слизам и завивам право на север. Така в прозорците ми ще блеснат светлините на градовете. Аз несъмнено съм ги отминал и, значи, те ще ми се явят вляво. Сега летя под облаците. Но покрай мене има друг облак, който слиза по-ниско, от лявата ми страна. Извивам, за да не попадна в мрежата му, карам на север — североизток.
Облакът навярно слиза все по-ниско и ми запречва целия кръгозор. Не се решавам да губя повече височина. Стигнах 400 м. на моя висотомер, но не знам какво е налягането тук. Прево се навежда. Викам му:
— Ще карам до морето и току — виж, че падна в морето, за да не се сблъскам със земята…
Всъщност нищо не ми показва, че не съм навлязъл вече над морето. Тъмнината под тоя облак е досущ непроницаема. Притискам се до прозореца. Мъча се да чета отдолу под себе си. Мъча се да съзра светлини, знакове. Аз съм човек, който рови пепел. Аз съм човек, който се мъчи да намери въглени на живот в дъното на огнището: