— Морски фар!
Ние едновременно видяхме тая примка, която изчезна! Що за лудост! Де беше тоя призрачен фар, тая измислица на нощта? Защото в същата секунда, когато Прево и аз се наведохме да го намерим, на триста метра под крилото ни, изведнъж:
— А!
Мисля, че не съм казал нищо друго. Мисля, че не съм почувствувал нищо друго, освен ужасен трясък, който разтърси из основи нашия свят. С двеста и седемдесет километра бързина ние се блъснахме в земята.
Мисля, че в стотната част от следната секунда единственото, което очаквах, беше голямата алена звезда на експлозията, в която ние и двамата щяхме да се слеем. Нито Прево, нито аз не усетихме и най-малкото вълнение. В себе си аз наблюдавах само това безпределно очакване, очакването на тая блестяща звезда, в която още през същата минута щяхме да изчезнем. Но нямаше никаква алена звезда. Имаше нещо като земетресение, което опустоши нашата кабина, като изкърти прозорците, изхвърли на сто метра парчета ламарина и ни изпълни с грохот чак до вътрешностите. Самолетът трептеше като нож, метнат отдалеч и забит в твърда дъска. И тоя гняв ни друсаше силно. Една секунда, две секунди… самолетът продължаваше да трепти и с чудовищно нетърпение аз очаквах, че неговите запаси от енергия ще го накарат да избухне като снаряд. Ала подземните трусове продължаваха, без да стигат до крайното избухване. И аз не проумявах нищо от тая невидима работа. Не проумявах нито това друсане, ни тоя гняв, ни тоя безкраен срок… пет секунди, шест секунди… И внезапно изпитахме някакво чувство на въртене, усетихме някакъв удар, който изхвърли през прозорците цигарите ни, направи на сол дясното крило и после — нищо. Нищо, освен ледена неподвижност. Изкрещях на Прево:
— Бързо скачайте!
В същото време и той крещеше:
— Огън!…
Прехвърляме се през откъртения прозорец. Изправяме се двадесет крачки по-далеч.
Питам Прево:
— Няма ли повреда? Той ми отвръща:
— Няма повреда!
Но търка коляното си. Казвам му:
— Опипайте се навсякъде, раздвижете се, закълнете се, че нямате нищо счупено…
Той ми отговаря:
— Нищо, нищо, това е запасната помпа… Помислих, че внезапно загива, разпран от глава до корем, но той повтаряше, втренчил очи:
— Това е запасната помпа!…
Помислих — полудял е, сега ще затанцува…
Ала извърнал най-сетне очи от самолета, който сега вече бе спасен от огъня, той ме погледна и поде пак:
— Нищо, нищо, това е запасната помпа, която ми се е закачила за коляното.
3.
Необяснимо е, че сме живи. С електрическа лампа в ръка аз тръгвам по следите, оставени от самолета върху земята. На двеста и петдесет метра от мястото на спирането намираме изкривени железа и парчета, с които той бе поръсил пясъка по целия път, докато спре. Когато съмне, ще разберем, че ние сме се блъснали в земята, почти плъзгайки се по мекия склон на едно пустинно плато. На мястото на сблъскването една дупка в пясъка прилича на дупка от плуг. Без да се преобърне, самолетът бе продължил пътя си, тътрейки се по корем, гневно, с движения на опашката като влечуго. При скорост двеста и седемдесет километра в час той е пълзял. Ние без друго дължим живота си на тия черни камъни, които се търкалят свободно върху пясъка и са образували някакво игрище за топки.
Прево отделя акумулаторите, за да не би по-късно да стане пожар от късо съединение. Аз съм облегнал гръб на мотора и разсъждавам: горе, във въздуха, четири часа и петнадесет минути ме е вял вятър с петдесет километра в час, бил съм наистина раздрусан. Ала ако тоя вятър се е променил след предвижданията, нямам понятие за посоката му. Намирам се, значи, в квадрат, страната на който е четиристотин километра. Прево сяда при мене и ми казва:
— Чудо е, че сме живи…
Не му отговарям нищо и не изпитвам никаква радост. Хрумна ми една мисъл, която се върти из главата ми и вече малко ме измъчва.
Моля Прево да запали своята електрическа лампа, за да ми бъде знак за упътване, и тръгвам напред с моята електрическа лампа в ръка. Гледам внимателно почвата. Вървя бавно, правя един широк завой, няколко пъти изменям посоката. Ровя непрекъснато почвата, като че търся изгубен пръстен. Преди малко търсех така тлеещ въглен. Вървя все така в мрак, приведен над белия кръг, който аз местя. Така, значи… така… Възлизам бавно към самолета. Сядам до кабината и разсъждавам. Търся някакво основание да се надявам и съвсем не мога да намеря. Търся някакъв знак, който да ми предлага животът, но животът не ми дава никакъв знак.