— Прево, не видях ни едно стръкче трева…
Прево мълчи, не зная дали ме е разбрал. Ние ще заговорим за това пак, когато завесата се дигне, когато съмне. Усещам само огромна умора, мисля: „Около четиристотин километра навътре в пустинята!…“ Изведнъж скачам:
— Водата!
Резервоарите за бензин, резервоарите за масло са пробити. Запасите от вода също. Пясъкът е изпил всичко. В дъното на един натрошен термос намираме половин литър кафе, а в дъното на друг — четвърт литър бяло вино. Прецеждаме тия течности и ги смесваме. Намираме също малко грозде и един портокал. Ала аз пресмятам: „Пет часа път под слънцето в пустинята — и това се свършва…“
Настаняваме се в кабината до заранта. Аз се просвам, ще спя. Заспивайки, правя равносметка на приключението ни: не знаем нищо за мястото, дето се намираме. Нямаме и един литър течност за пиене. Ако се намираме горе — долу по правата линия — ще ни намерят след осем дни, не можем да се надяваме на нещо по-добро и ще бъде твърде късно. Ако сме се отклонили напряко, ще ни намерят след шест месеца. Не трябва да се разчита на самолетите: те ще ни търсят в пространство от три хиляди километра.
— Ах! Жалко… — казва ми Прево.
— Защо!
— Можехме тъй хубаво да свършим изведнъж!…
Но не трябва тъй бързо да се самоотричаме. Прево и аз — ние ще се съвземем. Не трябва да загубваме надеждата, колкото и да е малка, за някое чудесно избавление по въздушен път. Също така не трябва да стоим на едно място и да пропуснем някой може би близък оазис. Ще вървим днес цял ден. И ще се върнем при самолета. И преди да тръгнем, ще напишем с главни букви върху пясъка плана си.
Свит на кълбо, аз ще спя до зори. И съм твърде щастлив, че ще спя. Умората ме обгръща с множество присъствия. Аз не съм сам в пустинята, моят полусън е населен с гласове, спомени, пришепнати изповеди. Още не съм жаден, усещам се добре, изоставям се на съня, както и на приключението. Действителността губи почва пред сънищата…
Ах, съвсем иначе бе, когато се съмна!
4.
Аз много обичах Сахара. Прекарвал съм цели нощи сред размирните области. Пробуждал съм се сред тая жълтеникава повърхнина, дето вятърът бразди пясъка, както в морето. Очаквал съм там помощ, като съм спал под крилата на самолета, но то не би могло да се сравни със сегашното положение.
Ние вървим по склоновете на обли хълмове. Почвата е пясъчна, изцяло покрита с пласт само от лъскави черни камъни. Би казал човек, че са люспи от метал, и всички тия околни кубета блестят като брони. Паднали сме сред някакъв минерален свят. Заключени сме в някаква желязна местност.
Щом изкачихме първия гребен, показа се друг — лъскав и черен. Вървим, като ровим земята с нозе, за да оставим пътеводна диря, по която да се върнем после. Вървим право към слънцето. Беше против всяка логика да се насочим право на изток, защото всичко ме караше да вярвам, че съм минал Нил: метеорологическите сведения, времето на полета. Но бях направил малък опит към запад и почувствувах някакво безпокойство, което ми бе съвсем необяснимо. Тогава отложих запад за утре. И временно пожертвувах север, който впрочем води към морето. Три дни по-късно, когато в полубълнуване ще решим да изоставим окончателно самолета и да вървим право пред себе си, докато паднем, ще тръгнем пак към изток. По-точно — към изток — североизток. И това пак против всяко разумно основание, както и против всяка надежда. И щом се спрем, ще разберем, че никоя друга посока не би ни позволила да се избавим, защото на север поради изтощението си не бихме могли да стигнем до морето. Колкото и безсмислено да ми изглежда, струва ми се днес, че по липса на каквото и да е указание, което да натежи при нашия избор, аз избрах тая посока единствено поради съображението, че тя бе спасила моя приятел Гийоме в Андите, дето толкова го бях търсил. За мене тя смътно бе станала посока на живота.
След пет часа път гледката се променя. В една долина сякаш тече пясъчна река и ние поемаме по това дъно на долината. Вървим с големи крачки, трябва да отидем възможно най-далеч и ако нищо не открием, да се върнем, преди да настъпи нощта. И изведнъж аз спирам:
— Прево!
— Какво?
— Ами следите…
От колко време вече бяхме забравили да оставяме след себе си следи? Ако не ги намерим, това значи смърт.
Тръгваме обратно, като завиваме вдясно. Когато се отдалечим доста, ще завием перпендикулярно в първата посока и ще срещнем следите си там, дето още бяхме ги белязали.
След като свързваме нишката, тръгваме. Жегата расте, а с нея се раждат миражите. Но това са още първични миражи. Големи езера изникват и щом наближим, изчезват. Решаваме да преминем пясъчната долина и да се изкачим на най-високия купол, за да обгледаме кръгозора. Вървим вече шест часа. Крачейки нашироко, трябва да сме минали тридесет и пет километра. Стигаме върха на черния гребен и сядаме мълчаливо. Нашата пясъчна долина се отваря долу в пустиня от пясък без камъни, с такава бяла ослепителна светлина, че изгаря очите. Докъдето стига погледът, всичко е пусто. Ала на кръгозора светлинни игри раждат миражи, които стават вече тревожни. Крепости и минарета, геометрични грамади с отвесни линии. Гледам също едно голямо черно петно, което наподобява растителност, но то е притиснато от последния измежду ония облаци, които се бяха разпръснали през деня и които ще се появят довечера. Това е само сянката на облак.