Магнезият изгоря и огънят ни почервеня. Остават само куп въглени, над които сме се навели и се топлим. Свърши нашият голям огнен вестител. Кого вдигна на крак той в света? Хе! Аз знам много добре, че никого не е вдигнал в света. То беше всъщност една молитва, която не можа да бъде чута.
Добре. Ще спя.
5.
Призори, избърсвайки с парцал крилата, събрахме в дъното на чашката малко роса, смесена с боя и масло. Имаше отвратителен вкус, но я изпихме. По липса на по-добро, все пак поне си наквасихме устните. След това пиршество Прево ми каза:
— За щастие имаме револвер.
Изведнъж се почувствувах нападателен и се обърнах към него със злобна враждебност. В тоя миг нищо не ненавиждах така, както сантименталните излияния. Мене ми е извънредно потребно да смятам, че всичко е просто. Просто е да се родиш. Просто — да пораснеш. И просто е да умреш от жажда.
С крайчеца на окото си наблюдавам Прево, готов да го нараня, ако трябва, за да млъкне. Но Прево ми говори спокойно. Той бе поставил само един здравословен въпрос. Засегна тая тема така, както би ми казал: „Ще трябва да си измием ръцете.“ Щом е тъй — съгласни сме. Още вчера аз размислих за това, забелязвайки кожения кобур. Моите размисли бяха спокойно разсъдителни, съвсем не трогателни. Нашето безсилие да успокоим ония, за които сме отговорни. Но не и револверът.
Все още не ни търсят или по-точно търсят ни, но несъмнено другаде. Навярно в Арабия. От друга страна, няма да чуем никакъв самолет по-рано от утре, когато вече ще сме изоставили нашия. Това единствено и толкова далечно минаване ще ни остави тогава равнодушни. Черни точки, смесени с хиляди черни точки на пустинята, ние не можем да се надяваме, че ще ни забележат. Няма нищо вечно в размислите, които хората ще ми припишат, че съм имал през това мълчание. Спасителите ще ми се видят, че се движат в някакъв друг свят.
Потребни са петнадесет дни търсене, за да се намери на около три хиляди километра в пустинята един самолет, за който не се знае нищо: нас навярно ни търсят от Триполитания до Персия. Все пак и днес аз си оставям тая нищожна вероятност, тъй като няма никаква друга. И променяйки тактиката, решавам да тръгна на изследване сам. Прево ще приготви огън и ще го запали в случай на посещение, но ние не ще имаме посещение.
И така, аз тръгвам и не знам дори дали ще имам сили да се върна. Изпъква в паметта ми онова, което зная за Либийската пустиня. В Сахара има 40% влажност, тук слиза до 18%.
И животът се изпарява като парата. Бедуините, пътниците, колониалните офицери твърдят, че човек може да издържи деветнадесет часа, без да пие. След двадесетия час очите се изпълват със светлина и краят започва: ходът на жаждата е светкавичен.
Ала тоя североизточен вятър, тоя неестествен вятър, който ни измами, който противно на всяко предвиждане ни закова на това плато, той без друго продължава живота ни сега. Но какъв ли срок ще ни отряди той, докато дойде часът на първите светлини?
И така, аз тръгвам, но струва ми се, че тръгвам с малка лодка из океана.
И все пак благодарение на зората декорът не ми се вижда толкова погребален. И отначало тръгвам като безделник, с ръце в джобовете. Снощи ние сложихме примки над няколко загадъчни дупки и сега в мене се пробужда бракониерът. Ще отида най-първо да проверя примките: те са празни.
Значи, няма да пия кръв. Да си кажа право, не бях се и надявал.
Но ако почти никак не съм разочарован, любопитството ми е раздразнено. От какво живеят тия животни в пустинята? Това несъмнено са фенеки, или пясъчни лисици, дребни месоядни животни, дебели като питомни зайци и украсени с грамадни уши. Не устоявам на желанието си и проследявам дирите на едно от тях. Те ме завеждат към тясна пясъчна река, дето стъпките са отпечатани ясно. Възхищавам се от хубавата диря — като клонче, образувана ветрилообразно от трите пръста. Представям си тоя приятел как ситни кротичко призори и ближе росата по камъните. Тук следите са раздалечени: моят фенек е тичал. Тук пък един другар е дошъл при него и те са вървели един до друг. Така, с някаква странна радост, аз присъствувам на тая утринна разходка. Мили ми са тия знаци на живота. И забравям донякъде, че съм жаден…
Най-сетне навлизам в килера на моите лисици. Той се показва тук, наравно с пясъка, на всеки стотина метра във вид на мъничко сухо дръвче, голямо колкото супник и със стъбла, отрупани с малки златисти охлювчета. Призори фенекът отива да се снабди с храна. И аз се натъквам тук на една голяма естествена загадка.