Моят фенек не спира при всички дръвчета. Има някои отрупани с охлювчета, които той пренебрегва. Други обикаля с очевидно благоразумие. Има и трети, при които отива, но без да ги опустошава. Той взема от тях по две — три охлювчета и после сменя гостилницата.
Дали не иска да утоли глада си наведнъж, за да си достави по-дълбоко удоволствие през утринната разходка? Не вярвам. Тая игра съвпада с една необходима тактика. Ако фенекът се наситеше от плодовете на първото дръвче, на две-три яденета той би го оголил от неговия жив товар. И от дръвче на дръвче би унищожил по тоя начин своята кошарка. Ала фенекът се пази да не пречи на оплодяването. Не само че за едно ядене обикаля стотина от тия тъмни храстчета, но никога не взема два съседни охлюва от едно и също клонче. Всичко става така, като че той има съзнанието за опасността, на която би се изложил. Ако неблагоразумие се насити — не би имало охлюви. А ако няма охлюви, няма да има фенеци.
Следите ме завеждат до дупката. Фенекът е там и слуша несъмнено, изплашен от шума на стъпките ми. И аз му казвам: „Мое малко лисиче, аз съм пропаднал човек, но любопитно е, че това не ми пречи да се интересувам от твоя нрав…“
И оставам там да мечтая, и струва ми се, че човек се приспособява към всичко. Мисълта, че ще умре може би след тридесет години, не похабява радостта на човека. Тридесет години, три дни… това е въпрос само на перспектива.
Но трябва да се забравят някои образи…
Сега аз продължавам пътя си и заедно с умората нещо в мене се преобразява. Ако още няма миражи, аз ги измислям…
— Хей!
Дигнах ръце и извиках, но тоя човек, който ми махаше там, беше една черна скала. Всичко вече оживява в пустинята. Исках да събудя тоя заспал бедуин, а той се превърна в дънер на черно дърво. В дънер на дърво? Присъствието на дърво ме изненадва и аз се навеждам. Искам да дигна едно счупено клонче: то е от мрамор! Изправям се и оглеждам наоколо си: съзирам и други черни мрамори. Една предисторична гора е постлала земята със своите начупени стволове. Тя се е срутила като катедрала преди сто хиляди години при някой ураган от сътворението на света. И вековете дотъркаляха до мене тия късове от гигантски колони, изтласкани като парчета стомана, вкаменени, превърнати в стъкло с мастилен цвят. Още различавам възлите на клонките, извивките на живота, броя на кръговете на стъблата. Тая гора, преизпълнена с птички и музика, е била поразена от проклятие и превърната в сол. И аз чувствувам, че тая гледка ми е враждебна. По-черни от желязната броня на хълмовете, тия тържествени останки тук не ме щат. Какво търся аз — жив, посред тия неуязвими мрамори? Аз, загиващ човек, чието тяло ще изтлее, какво ще правя аз тук във вечността?
От вчера съм извървял вече близо осемдесет километра. Тоя шемет без друго е от жаждата. Или от слънцето. То блести върху тия стволове, които като че са покрити със замръзнало масло. То блести над тая всемирна черупка. Тук няма вече ни пясък, ни лисици. Има само една безпределна наковалня. И аз вървя върху тая наковалня. И усещам в главата си как кънти слънцето. Ах, там!…
— Хей! Хей!
— Нищо няма там, не се вълнувай, това е бълнуване. Говоря така сам на себе си, защото трябва да призова разума си. Толкова ми е трудно да отрека това, което виждам. Толкова ми е трудно да не отърча към оня керван, който върви… хей там… виждаш ли!…
— Глупак, ти знаеш, че сам си ги измисляш… — Тогава нищо в света не е истинско…
Нищо не е истинско, освен оня кръст на двадесет километра оттук, върху хълма там. Онзи кръст или фар…
Но морето не е нататък. Тогава, значи, е кръст. Цяла нощ проучвах картата. Работата ми беше безполезна, защото не знаех местонахождението си. Но аз се навеждах над всички знакове, които ми сочеха присъствие на човек. И на едно място намерих малко кръгче и отгоре му подобен кръст. Видях обяснението: „Църковно учреждение“. До кръста видях черна точка. Потърсих обяснението и прочетох: „Непресъхващ кладенец“. Нещо ме удари в сърцето и аз прочетох високо:
— Непресъхващ кладенец… Непресъхващ кладенец!… Непресъхващ кладенец…
Какво струва Али-Баба с всичките си съкровища в сравнение с един непресъхващ кладенец?… Малко по-далеч забелязах два бели кръга. Прочетох в обясненията: „Пресъхващ кладенец“. Това не беше толкова хубаво. После около всичко това нямаше вече нищо. Нищо.
Ето го моето църковно учреждение! Монасите са издигнали голям кръст на хълма, за да призовават изпадналите в беда! Аз трябва само да се упътя към него. Трябва само да отърча при тия доминиканци…