Събрахме огромно количество вода: може би два литра. Свърши се с жаждата! Спасени сме, ще можем да пием!
Гребвам от резервоара с калаената си чашка, но тая вода е зеленикаво жълта и още от първата глътка вкусът й е ужасен, че въпреки жаждата, която ме мъчи, поемам си дъха, преди да я глътна. А бих пил и кал, но тоя вкус на отровен метал е по-силен от жаждата ми.
Гледам Прево, който се върти в кръг с очи към земята, като че внимателно търси нещо. Внезапно той се навежда и почва да повръща, без да престане да се върти. След половин минута иде моят ред. Хващат ме такива гърчения, че коленичвам и забивам пръсти в пясъка. Ние не си говорим и четвърт час все така се гърчим, без да повръщаме друго, освен малко жлъчка.
Свърши. Усещам само едно слабо подигане. Но ние загубихме последната си надежда. Не знам дали нашият неуспех се дължи на боята на парашута или на въгления тетрахлорур, с който се окислява резервоарът. Трябваше да имаме друг съд или други платна.
Тогава да бързаме! Съмва се! На път! Да бягаме от това проклето плато и да вървим бързо, право пред себе си, докато паднем.
Аз следвам примера на Гийоме в Андите: от вчера много мисля за него. Нарушавам изричното нареждане, което е да оставаме при разрушения самолет. Тук вече няма да ни търсят.
Още веднъж проумяваме, че не ние сме изпаднали в бедствие. Изпадналите в бедствие са ония, които чакат! Ония, които нашето мълчание заплашва. Ония, които са разкъсвани вече от чудовищна грешка. Не може да не тичаме към тях. Гийоме също, когато се върна от Андите, ми разказа, че и той е тичал към изпадналите в бедствие! Това е всемирна истина.
— Ако бях сам в света — казва ми Прево, — бих легнал тука.
И ние вървим право пред себе си — на изток — североизток. Ако сме прелетели Нил, сега с всяка стъпка затъваме все по-дълбоко в арабската пустиня.
Не си спомням нищо повече от тоя ден. Спомням си само, че бързах. Бързах не зная към що — към моята гибел. Спомням си също, че вървях с очи към земята, тъй като ми се беше втръснало от миражи. От време на време поправяхме по компаса посоката си. Понякога също се изтягахме малко, за да поотдъхнем. Някъде хвърлих мушамата си, която пазех през нощта. Нищо повече не зная. Спомените ми се свързват само с вечерния хлад. Аз бях също като пясъка и всичко в мене самия бе заличено.
По залез-слънце решаваме да стануваме. Знам много добре, че трябва още да вървим: тая нощ без вода ще ни доубие. Ала ние носим с нас платната от парашута. Ако отровата не е от боята, възможно е утре заран да пием. Трябва да разстелем още един път под звездите нашите мрежи за роса.
Ала на север небето тази вечер е чисто от облаци. Ала вятърът е решил да промени дъха си. Променил е и посоката си. Вече ни лъха горещият дъх на пустинята. Това е пробуждането на дивия звяр! Усещам го как ни ближе ръцете и лицето…
Ако вървя още, не ще изтрая и десет километра. За три дни, без да пия, извървял съм повече от сто и осемдесет…
Но тъкмо когато ще спираме, Прево казва:
— Кълна ви се, че това е езеро…
— Вие сте полудели!
— По това време в здрача може ли да бъде мираж? Не отговарям нищо. Отдавна вече отказвам да вярвам на очите си. Може би това не е мираж, но тогава е измислица на нашата лудост. Как може Прево да вярва? Прево упорствува:
— То е на двадесетина минути оттук, ще ида да видя…
Това твърдоглавие ме раздразва:
— Идете да видите, идете да подишате въздух… това е отлично за здравето. Но ако това ваше езеро съществува — да знаете, че е солено. Солено или не, то е дяволско. А свръх всичко не съществува.
С втренчени очи Прево вече се отдалечава. Аз ги зная — тия властни привличания! И мисля: „Има такива лунатици, които отиват да се хвърлят право под локомотивите.“ Зная, че Прево няма да се върне. Това замайване от пустинята ще го обсеби и той не ще може да завие обратно. И ще падне малко по-далеч. И ще умрем — и той, и аз. И всичко това има толкова малко значение!…