Габриел Гарсия Маркес
Избрани творби, том I
Румен Стоянов
По сходство
След „Сто години самота“ с шеметна бързина се изсипа такава огромна книжнина за Габриел Гарсия Маркес, че да се пише за него стана трудно. Критици, езиковеди, писатели, поети, философи, социолози, естети, психоаналитици обърнаха налице и наопаки почти буква по буква тая книга, която на много езици стигаше до милиони хора, и те откриваха в нея истини за себе си и за света, в който живеят. Само Варгас Льоса, сега председател на международния ПЕН-клуб, отдели от времето за своите произведения, поставяни между най-добрите в Латиноамерика, за да посвети (с надслов „Историята на едно самоубийство“) 666 страници за човека, който даде плът на Макондо и Буендиовци. Тъй че едва ли е пропуснат въпрос от творчеството на Маркес, който да не е засяган поне от няколко гледища. А и невероятната красота на Маркесовия слог, както при всяка великолепна поезия — защото всъщност неговата поезия е именно това, и познавачи отдавна направиха разбор на стихосложението в откъси на „Сто години самота“, — от само себе си обезсмисля еднакво и възторжени отзиви, и свръхначетени изследвания, защото ги кара да изглеждат опростителски.
Аз бих искал да кажа няколко думи не за вече всеизвестните достойнства на Маркесовото художествено дело, които го превърнаха в любим писател и на българина, а защо намери такъв необичайно дълбок и траен отзвук тъкмо у нас. Подобен подход към „случая Маркес“ ни най-малко не означава, че се пренебрегва неговото изключително майсторство, а е опит да бъде обхванато и с онези му черти, без който никога не бихме стигнали до задоволителен отговор защо колумбийски романи и разкази упражнят чувствително въздействие в България. Ще започна със заключението: по сходство. Че е така, най-убедително личи от съпоставката с начина, по който „Сто години самота“ бе посрещната в Западна Европа, където предизвика също необикновено впечатление, но поради обратни причини: поради разлика.
Когато се появи тази книга в западноевропейските страни, там, общо взето, усилено се говореше за криза в романа. Творбата на Маркес красноречиво посочи един от изходите, и то латиноамерикански, да бъде превъзмогната кризата. В действителност нямаше криза изобщо, но понеже буржоазна Европа е свикнала да служи за мерило на света, представяше собственото си положение като общовалидно. У нас нямаше такова противопоставяне, защото нашият роман не беше, нито е в кризисно състояние: още е млад, с неизчерпани възможности. (Нека припомним, че испанският роман на романите „Дон Кихот“ излиза — първа част — през 1605 година.) Книгите на Маркес, начело със „Сто години самота“, съвпаднаха с едно възходящо, обновителско развитие на разказните форми у нас и те го подкрепиха, смея да кажа, обогатиха, а не му се противопоставиха.
В една Франция, синоним на Западна Европа, съвременната белетристика, тласкана от определени предпоставки, страда, повече или по-малко, от крайно интелектуализиране, от изсушаване, от камерност, стигаща понякога до будоарност. Няма я улицата, няма я тълпата, няма епичност, а има умозрителност, безплодно формотърсачество, има умора — а не патос, — въртене в затворен кръг, лишен от живителни сокове. (Достатъчно е да споменем къде се озова тъй нареченият „нов роман“.) „Сто години самота“ спечели френския читател поради разлика: с буйната си земност, с неукротимата си жизненост, каквато бликаше някога от един Рабле. Не са нужни доказателства, че същите тия основни качества на Маркесовото повествование срещнаха в нашата литература не противоположност, а съзвучие. Ако западноевропеецът се увлича по Маркес именно от онова, което понастоящем отсъствува в неговата родна литература — първичност, земност, приемственост от народното творчество, — то българинът намира в негово лице блестящо потвърждение — различно и тъй близко — на онова, което отвинаги и до ден-днешен властвува в националната му книжнина: първичност, земност, приемственост от народното творчество.
Маркес обобщи на най-високо равнище успехите на латиноамериканските писатели в изграждането на собствени, национални устои. С този свой белег творчеството му отново получи покритие с онова, което се извършва в нашата проза: засилващ се интерес към националното ни своеобразие. И тук отново изпъква разликата спрямо начина, по който се откликна на неговите произведения в Западна Европа, защото там писателското внимание сега не е съзнателно отправено в същата или в подобна степен към националните стожери. Един западноевропейски Николай Хайтов, един Йордан Радичков е невъзможен, невъзможен е и един Роа Бастос, един Хорхе Енрике Адоум.