МАРИОН (оставя книгата)
Мил автор. Лека нощ!
САВЕРНИ
Защо е тази слава,
щом някой от Блоа добре ви забавлява?
МАРИОН (повиква Роза)
Хей, Роза, изпрати маркиз Дьо Саверни!
САВЕРНИ (покланя се)
Марион, грешите! Вас ви чакат трудни дни!
Сцена втора
Марион, после Дидие.
МАРИОН (сама, затваря вратата, през която е излязъл Саверни)
Върви! Очаквам тук Дидие…
(Бие полунощ.)
И тъй, среднощ е!
(След като е отброила ударите.)
Дванайсет вече би — и да го няма още?
(Излиза на балкона и поглежда към улицата.)
Не!
(Връща се и ядосана се отпуща в креслото.)
Закъснява.
Един млад човек се появява зад перилото на балкона, прескача го пъргаво, влиза, оставя върху фотьойла плаща си и къса шпага. Облечен е по последна мода, цял в черно. Обут е в ботуши. Прави крачка, спира се и наблюдава няколко мига Марион, която е с притворени очи
МАРИОН (вдига внезапно очи, с радост)
Ах!
(С укор.)
Скучаех тук до смърт,
докато чаках вас…
ДИДИЕ (замислено)
Боях се този път.
МАРИОН(обидена)
Мосю!
ДИДИЕ (без да обръща внимание на това)
Пристигайки до тази ваша къща,
почувствах горка скръб, без жал да ме обгръща,
горчива скръб по вас… Отритнатият аз,
преди да се кача, си мислех тъй за вас:
Там, в добродетели, в света на красотата,
тя, ангел от лъчи, разпръсва тъмнината.
Чаровно същество, край чийто светъл път
ще трябва людете в молитви да лежат.
А кой съм аз? Уви! Защо пълзя край пътя —
потока от лъчи по него да размътя?
И тази лилия защо мърся с уста?
Защо да покваря такава чистота?
И тъй като пред мен тя си разкри душата
и стана по-добра, по-чиста и по-свята,
да стана ли крадец на любовта към мен,
да вляза като нощ в сияйния й ден?
МАРИОН (настрани)
Свещени текстове май трябва да са тия?
Да не е хугенот?
ДИДИЕ
Но сладката магия
на вашите слова и нежния ви глас
прогони моя страх, доведе ме при вас.
МАРИОН
Как! Чухте моя глас? Я виж ти! Дявол знае…
ДИДИЕ
А с него и друг глас.
МАРИОН (живо)
Гласът на Роза! Тя е
със силен говор, груб… Понякога по звук
напомня мъжки глас… Но тъй като сте тук,
достатъчно ми е… Тук, моля ви, седнете!
(Посочва му място до себе си.)
ДИДИЕ
О, не! В нозете ви!
(Сяда на една табуретка в нозете на Марион и я гледа няколко мига в нямо съзерцание.)
Добре ме разберете:
Наричам се Дидие… Подхвърлено дете,
без майка и баща… Оставили ме те
пред църква някаква… Старица милостива
ме взела в своя дом… От майка по-грижлива,
възпита ме съвсем по християнски тя —
след туй, умирайки, ми всичко завеща.
Тъй наследих почти хиляда ливри рента.
Двайсетгодишен, сам — все страдам до момента.
Пътувах. Хората до дъно опознах.
Бях на едните чужд, а другите презрях.
Страданието бе със злоба разорало
човешкото лице — туй черно огледало.
И ей ме — още млад, но вече, грях не грях,
съм стар и уморен, като един от тях.
Не искам нищо аз от този свят, защото
човек като света се е сдружил със злото.
Така живеех сам, блед, беден, уморен,
но вие тръгнахте с утеха срещу мен.
Не ви познавах аз! В Париж, през лятна вечер,