Отпред се издигаше гора от мачти и въжета, разграфяваща небето на сини ивици. От двете страни на пътя се носеха безконечни потоци от забързани хора. Мускулести носачи и моряци мъкнеха сандъци, кошници и чували върху гърбовете си. Наоколо скрибуцаха каруци с всякакви размери, теглени от всякакви видове животни. Вместо виковете на продавачи тук ехтяха команди, опитващи се да надвикат мученето на добитъка.
Каретата продължи да се носи напред, като минаваше покрай все по-големи и по-големи яхти, докато накрая не стигна до редица от гигантски търговски кораби, закотвени на дълъг кей. Тогава забави ход и спря.
Вратата се отвори и кочияшът се поклони почтително.
- Пристигнахме, милорд.
Денил се плъзна от седалката и слезе от каретата. До нея стоеше мургав, белокос мъж, чиито ръце с навити ръкави и лице бяха загорели от слънцето. Зад него бяха изправени няколко по-млади мъже, всичките с мощни телосложения.
- Вие ли сте лорд Денил? - попита мъжът, покланяйки се вдървено.
- Да. А вие сте... ?
- Началник на кея - представи се човекът, после кимне към каретата. - Ваши ли са?
Денил предположи, че въпросът се отнася до сандъците.
- Да.
- Сега ще ги свалим.
- Недейте, мога да ви спестя усилията. - Денил се обърна и съсредоточи волята си. Сандъците се понесоха плавно надолу и двама от младите мъже, явно свикнали с употребата на магията за такива цели, пристъпиха напред и ги подхванаха. Тръгнаха по кея, а останалите мъже ги последваха.
- Шестият кораб в редицата, милорд - каза началникът на кея, докато каретата се отдалечаваше в обратна посока.
Денил кимна.
- Благодаря.
Когато достигна до кея, стъпките му закънтяха по дъските, и процепите между които се виждаше водата. Денил продължи да следва носачите. Минаха покрай докери, които товареха голяма купчина сандъци на един от корабите, пред следващия кораб пък имаше камара от нещо, наподобяващо добре навити килими. Навсякъде гъмжеше от народ - хората сновяха насам-натам с товари върху раменете си, излежаваха се върху палубите, играеха на ашици или тичаха по задачи.
Денил започна да различава сред шума и по-тихите звуци на пристанището: непрестанното скърцане на лодки и въжета, плискането на водата по корпусите и вълнолома. Започна да забелязва и дребните детайли: украсите на мачтите и платната, грижливо изписаните имена по корпусите на корабите и по каютите, водата, изливаща се от дупките отстрани на корабите. При вида на последното Денил се намръщи. Предполагаше се, че водата остава извън корабите, нали?
Когато стигнаха до шестия кораб, носачите се изкачиха с тежки стъпки по тънко подвижно мостче. Денил погледна нагоре и видя, че от борда на кораба го наблюдават двама души. Стъпи предпазливо на трапа и когато усети, че е здрав, въпреки огъващите се дъски, се заизкачва по-уверено. Когато стъпи на палубата, двамата мъже го поздравиха с поклони.
Те страшно си приличаха. Кафявата им кожа и ниският им ръст бяха типични черти на винди. И двамата носеха груби дрехи с неопределен цвят. Единият обаче беше с по-наперена стойка от другия, и именно той се обади пръв:
- Добре дошъл на „Финда” милорд. Аз съм капитан Нумо.
- Благодаря, капитане. Аз съм лорд Денил.
Капитанът посочи сандъците, които носачите бяха оставили върху палубата, няколко крачки по-надалеч.
- В каютата ви няма място за сандъците, милорд. Ще ги приберем в трюма. Ако ви трябва нещо, обърнете се към брат ми Джано.
Денил кимна.
- Много добре. Ще си взема само едно нещо и може да ги носите.
Капитанът кимна в отговор.
- Джано ще ви покаже каютата ви. Скоро потегляме.
Когато капитанът се отдалечи, Денил докосна капака на по-малкия сандък. Ключалката се отключи с щракане. Магьосникът извади отвътре кожена чанта с вещи от първа необходимост. Затвори капака и се обърна към носачите:
- Мисля, че това е всичко, което ми трябва.
Те се наведоха, вдигнаха сандъците и ги отнесоха. Денил се обърна и погледна очаквателно към Джано. Мъжът кимна и с жест подкани магьосника да го последва.
Минаха през тясна врата, спуснаха се по къси стълби и се озоваха в просторна стая. Таванът беше толкова нисък, че дори Джано беше принуден да върви приведен под гредите. В тавана бяха набити куки, върху които бяха опънати грубо изплетени чаршафи. Денил се досети, че това са хамаците, за които беше чул да се говори в разказите на пътешествениците.