- Сигурно е страхотно да знаеш, че си спасил нечий живот.
Дориен се усмихна.
- Това е най-доброто приложение на магията. Останалото е като детски игри. Татко няма да се съгласи с мен, но аз винаги съм смятал, че алхимията е загуба на сила, а воинските умения... какво да ти кажа?
- Алхимиците твърдят, че са създали и изобретили неща, които улесняват живота на хората и го правят по-удобен - посочи Сония, А Воините твърдят, че са нужни за защитата на Киралия.
Той кимна.
- Алхимиците свършиха доста добра работа, а и наистина е добре магьосниците да не забравят бойните си умения. Сигурно просто ме е яд на онези, които си губят времето. Вместо да помагат на другите, те посвещават целия си живот на прехвалените си хобита.
Сония се усмихна, спомняйки си за експериментите на Денил с прехвърлянето на мисловни образи върху хартия, които той беше изоставил, след като бе назначен за посланик на Гилдията в Елийн.
Дориен сигурно нямаше да одобри „хобито” му.
- Има твърде много алхимици и недостатъчно лечители - продължи Дориен. - Лечителите се грижат единствено за пациентите с пари и положение, за останалите просто нямат време. Всъщност всички магьосници се обучават на лечителски техники. Не виждам защо Алхимиците и Воините да не жертват малко време, за да помагат на Лечителите. Така ще могат да се лекуват повече хора. Аз лекувам всички, които потърсят помощта ми: пастири, занаятчии, фермери, преминаващи пътешественици. Не виждам защо да не го правят всички лечители. Занаятчиите също плащат данъци и част от тях отиват за поддръжката на Гилдията. Те също трябва да имат възможност да използват услугите на Лечителите.
Гласът му звучеше все по-силно. Очевидно той страстно вярваше в думите си.
- А хората от копторите? - подсказа му Сония.
Дориен забави ход и я погледна.
- Да - рече той, - те също. Макар според мен там трябва да сме малко по-внимателни.
Тя се намръщи.
- Така ли?
- Копторите са част от един много по-голям проблем. Като лекуваме жителите им, ние ще изгубим много време, но няма да изкореним източника на злото. Извини ме за сравнението, но те са като язви по кожата на града, които подсказват за вътрешни болести в тялото. Язвите няма да изчезнат, докато не бъдат излекувани болестите.
- Вътрешни болести?
- Разбираш ли - погледна я Дориен, - ако трябва да продължа със сравненията, то градът ни се е превърнал в дебел, алчен воин. Той или не е наясно, или не се интересува, че алчните му навици унищожават системата на тялото му, или че шкембето му го загрозява. Той отдавна няма врагове, които да го притесняват, затова просто лежи по гръб и си угажда.
Сония го погледна, впечатлена от думите му. Тя осъзна, че той има предвид краля и Домовете, които са станали алчни и мързеливи и това се отразява върху останалите жители на Имардин - като обитателите, например. Той отново я погледна и се усмихна неуверено.
- И нямам предвид - добави бързо той, - че трябва да стоим със скръстени ръце, защото проблемът е твърде голям. Трябва да направим нещо.
- Какво, например?
Той се усмихна:
- Хайде, не искам да развалям последната ни разходка с моите гневни тиради. Виж, стигнахме до пътя.
Дориен я поведе край къщите на старите жители на Гилдията, които вече се бяха оттеглили от дейност. Когато стигнаха до края на пътя, той продължи навътре в гората и ботушите му заскърцаха по снега. Сония го последва.
Скоро земята стана неравна. Тежката кутия й пречеше да прескача лесно падналите дървета, затова тя я остави върху един пън и се загради с бариера. Изкачването по стръмния склон я беше изморило. Накрая Дориен спря и сложи ръка на стъблото на едно огромно дърво.
- Първият ориентир. Запомни това дърво, Сония. Продължи по посоката, в която води пътя, а когато стигнеш до него, се обърни на изток и продължи да се изкачваш, докато не стигнеш до стената.
- Външната стена?
Той кимна. Сония едва не изпъшка. Външната стена се намираше дълбоко навътре в гората. Те повървяха още малко, докато Сония не се задъха съвсем.
- Спри! - извика тя, когато установи, че повече не може да помръдне краката си.
Дориен се обърна и се ухили, а тя със задоволство установи, че той също диша тежко. Той посочи една покрита със сняг купчина камъни.
- Стената.
Сония се загледа в снега, но бързо осъзна, че под него лежа огромните каменни блокове, които бяха пръснати из гората. Само това бе останало от Външната стена.
- А сега - рече задъхано Дориен - продължаваме на север. Преди Сония да успее да възрази, той закрачи натам. Тъй като теренът беше равен, на нея й беше по-лесно да се върви и тя скоро се съвзе. Дориен стигна до някаква оголена скала, спусна се от другата й страна и се изгуби от погледа й. Сония се изкатери след него и се озова на малка равна площадка, заобиколена от гъст храсталак. Сигурно през лятото това място изобщо не се забелязваше. От другата страна на площадката по камъните подскачаше ручейче. То се вливаше в малко езеро, замръзнало покрай брега, а след като изтечеше от другата му страна, се разливаше отново върху камъните.