ЧАСТ ВТОРА
Глава 20
Късметът на Сония
Директорът на Университета надигна глава да види кой влиза в кабинета му. За пръв път в живота си Сония видя как от лицето на Джерик изчезва вечно недоволното му изражение. Той скочи от стола си.
- Какво мога да направя за вас, Върховни повелителю?
-Искам да обсъдим обучението на Сония. Прочетох доклада ви и липсата на някои умения ме притеснява.
Джерик го погледна изненадано.
- Напредъкът на Сония е повече от задоволителен.
-Най-доброто й постижение по Воински изкуства е задоволителен.
-Аха. - Джерик погледна Сония. - На този етап много ученици имат свой нелюбим предмет. Успехът й по Воински изкуства не е блестящ, но е напълно приемлив.
-Въпреки това искам всичките й слабости да бъдат изчистени. Мисля, че лорд Ийкмо ще бъде подходящ учител.
-Лорд Ийкмо? - Джерик повдигна гъстите си вежди, след което се намръщи. - Той не преподава вечер, но ако Сония прехвърли за вечерта някои от другите си занятия, то ще може да се обучава при него.
-Доколкото знам вчера Сония пропусна изпита по Воински изкуства.
- Да - отвърна Джерик. - Обикновено насрочваме допълнителна дата за изпит след почивката, но според мен оценката на лорд Ийкмо след първия час ще бъде достатъчна. - Той погледна към бюрото си. - Ако желаете, мога да съставя разписанието на Сония за следващата година. Няма да ми отнеме много време.
-Да. Тя ще остане при вас, за да си го прибере. Благодаря ви, Директоре.
Присъствието, което притесняваше Сония, изчезна. Bpaтата се затвори. Момичето въздъхна дълбоко. Най-накрая си беше отишъл.
Джерик седна в креслото си и й посочи дървения стол от другата страна на бюрото му.
- Седни, Сония.
Тя се подчини. Въздъхна отново дълбоко и усети как мускулите й се отпускат.
Всичко, което се беше случило след сцената в стаята на Ротан, й се струваше като сън. Акарин я беше отвел в седалището си, където един прислужник й беше показал стаята на втория етаж. Скоро след това пристигна сандъкът с принадлежностите й. Друг прислужник и донесе поднос с храна, но Сония беше твърде нервна, за да чувства глад. Вместо това седна до единия от малките прозорци, без да обръща внимание на преминаващите през градината ученици и учители и започна да търси начин да се измъкне от тази ситуация.
Първо смяташе да избяга в копторите. Крадците с готовност щяха да приемат да я пазят, след като вече можеше да контролира магията си. Те бяха успели да укрият Сенфел, магьосника-отстъпник, когото Фарин не успя да убеди да я обучава. Щяха да скрият и нея.
Но ако избягаше, Акарин щеше да направи нещо на Ротан. Ала ако първо предупредеше Ротан, той щеше да разкаже на Гилдията, че Акарин се занимава с черна магия, преди Върховният повелител да узнае за бягството й. Лорлън също трябваше да бъде предупреден. Да, ако преценеше правилно времето, Акарин може би нямаше да успее да попречи на Лорлън и Ротан да го издадат.
А после какво? Гилдията щеше да се опълчи на Акарин. Лорлън смяташе, че при подобен сблъсък те ще претърпят поражение, а той най-добре познаваше Акарин. Значи бягството й може би щеше да доведе до унищожението на Гилдията и може би на цяла Киралия.
Тогава Сония осъзна, че съдбата на Гилдията е в нейните ръце. На едно най-обикновено момиче от копторите. Но това не й достави никакво удоволствие; напротив, изпълни я чувство на безсилие И страх.
Когато градините потънаха в мрак, един прислужник й донесе питие. Сония разпозна аромата на леко приспивателно, изпи чашата до дъно, сви се на странното, твърде меко легло и посрещна с желание забравата, която постепенно я обзе.
На сутринта суетящите се прислужници й донесоха нови мантии и още храна. Сония хапна малко, но съжали за това, когато се появи Акарин. Усещайки, че й се гади от страх, тя тръгна с него към Университета, към кабинета на Джерик. С кого се бяха разминали по пътя? Дали бяха отвръщали погледи от нея както винаги? Не можеше да си спомни нищо.
Джерик пишеше бързо, свъсил вежди. Сония беше виждала няколко пъти Върховния повелител сред другите магьосници и беше забелязала, че уважението към него граничи с благоговеен страх. Дали това беше свързано единствено с положението му? Или магьосниците се страхуваха от Акарин инстинктивно, без да знаят причината?
Сония погледна към Джерик и поклати глава. Изпитите и програмата на занятията вече й се струваха толкова незначителни. Ако Джерик знаеше какво се случва в действителност, той нямаше да съставя индивидуалния й план с такова усърдие. Всъщност изобщо нямаше да уважава Акарин.