Магьосникът стисна зъби.
- Сония! - Той се приближи към нея и заговори тихо. - Ако не приемеш мястото отпред, това може да се разглежда като... пренебрежение от твоя страна към учителя ти...
- Или пък може да кажа на Акарин, че не ми позволявате да сядам, където пожелая.
Очите му се разшириха.
- Едва ли ще тръгнеш да го занимаваш с нещо толкова дребно...
Тя се усмихна.
- Според мен той въобще не се интересува къде седя.
Магьосникът я изгледа и кимна с глава:
- Много добре. Можеш да седиш където ти е приятно. Свободна си.
Щом излезе в коридора, Сония усети, че сърцето й препуска като полудяло. Какво беше направила? Учениците никога не спореха с учителите.
Тогава осъзна, че в коридора е необичайно тихо. Когато вдигна глава видя, че учениците от всички класове я гледат мълчаливо. Цялото удоволствие от разговора с Елбен се изпари. Тя преглътна тежко и тръгна към стълбището.
- Това е тя - прошепна нечий глас отдясно.
- Вчера - промърмори друг, - без никакво предупреждение...
-... Върховният повелител...
-Защо нея? - рече подигравателно някой. - Тя е просто едно момиче от копторите. - Коментарът беше направен на висок глас с ясното съзнание, че Сония ще го чуе.
- Не е честно!
- Трябваше да бъде...
- Обида за Домовете!
Тя тихо изсумтя. „Ако знаеха каква е истинската причина да ме избере - помисли си тя, - едва ли щяха да бъдат толкова...”
- Направете път за избраницата на Върховния повелител!
Стомахът й се сви, щом разпозна гласа. Регин застана пред нея, препречвайки й пътя.
-О, Велика! - извика силно той. - Мога ли да поискам една съвсем мъничка услуга от един толкова влиятелен човек?
Сония го погледна предпазливо.
- Какво искаш, Регин?
-Моля те... ако разбира се положението ти го позволява... - На устните му заигра познатата противна усмивчица. - Моля те, закърпи ми обувките! Знам, че си изключително добра в това трудно дело. А обувките ми наистина имат нужда от поправка, затова защо да не помоля най-добрата обущарка в коп... опа, Гилдията?
Сония поклати глава.
-Само това ли можа да измислиш, Регин? - Тя го заобиколи и продължи да върви по коридора. Стъпките му не изоставаха.
- Но, Сония - искам да кажа - но, Велика. За мен ще бъде чест...
Гласът му рязко секна. Тя се намръщи, но устоя на изкушението да се обърне.
- Тя е ученичка на Върховния повелител - промърмори някой.
- Да не си полудял? Остави я на мира.
Сония разпозна гласа на Кано и ужасно се изненада. Това ли имаше предвид Джерик, когато каза, че изборът на Акарин е подобрил положението й? Тя стигна до стълбището и слезе до фоайето. Когато излезе навън, се отправи към жилищата на магьосниците.
Но изведнъж се спря.
Къде отиваше? При Ротан? Сония се опита да събере мисли си.
Но гладът реши вместо нея. Можеше да отиде в столовата. А след следобедните изпити? В библиотеката. Ако останеше там до отварянето й щеше да се върне в седалището на Върховния повелител късно вечерта. С малко повече късмет Акарин щеше да се е оттеглил в стаята си и тя щеше да се прибере, без да се среща с него. Сония си пое дълбоко дъх, подготви се да посрещне неизбежните погледи и шепоти и пое обратно към Университета.
Покоите на Лорлън се намираха на приземния етаж в жилищната сграда на магьосниците. Той прекарваше малко време там, защото ставаше рано и свършваше работата си по-късно от всички останали в Гилдията. Беше престанал да обръща внимание на обстановката и забелязваше единствено леглото и шкафа с дрехи.
Но изминалият ден му беше предоставил възможността да проучи собствената си стая. Той беше забравил за предметите и украшенията по рафтовете с книги. Те бяха спомени от миналото, за семейството и постиженията му, които му причиняваха единствено болка и пораждаха чувство за вина. Те му напомняха за хората, които обичаше и уважаваше. Хора, които беше предал.
Лорлън затвори очи и въздъхна. Оусън сигурно не беше заподозрял нищо. Беше минал само половин ден. Не достатъчно, за ди започне помощникът му да се притеснява от натрупаната купчини несвършена работа. А и той от години се опитваше да убеди Лорлън да си вземе почивка.
Де да беше почивка. Лорлън разтърка очите си и тръгна към спалнята си. Може би бе достатъчно изморен, за да успее да поспи Не беше затварял очи от две нощи, откакто...
Когато легна в леглото си, спомените се върнаха. Той изпъшка и се опита да ги прогони, но беше твърде изморен, за да се бори с тях А и знаеше, че те пак ще се завърнат - веднага, след като се отпусне.