-Напоследък се държиш много странно, приятелю мой - каза Акарин. - Избягваш мисловните контакти с мен, сякаш се страхуваш, че мога да проникна в съзнанието ти. Когато моите... осведомители ми съобщиха за издирвания на Денил, бях силно заинтригуван. Защо си го накарал да рови из миналото ми? Не отричай, Лорлън. Имам доказателства.
Лорлън беше ужасен, че Акарин е разкрил какво е било наредено на Денил. Но Разпоредителят се беше подготвил за този въпрос и се престори на силно смутен.
-Просто бях много любопитен и след разговора ни за твоя дневник реших, че мога да възстановя част от изгубените данни. Ти вече нямаш възможност да пътуваш, за да събираш информация, затова... Разбира се, това не може да се сравни със самото пътешествие, но се надявах да ти направя приятна изненада.
-Разбирам. - В гласа на Акарин прозвуча метална нотка. - Иска ми се да ти повярвам, но за съжаление не мога. Разбираш ли, току-що направих нещо, което не бях правил досега, а и не исках да го правя. Прочетох повърхностните ти мисли. И научих страшно много. Знам, че ме лъжеш. Знам, че си видял нещо, което не би трябвали да виждаш и трябва да узная как си успял да го направиш. Кажи ми, откога знаеш, че се занимавам с черна магия?
Само няколко думи и всичко се беше променило. Чувстваше ли той вина? Разкаяние? Не, в гласа му звучеше само гняв.
Ужасен и доста изплашен, Лорлън се вкопчи в последната сламка и впери поглед в приятеля си.
- Ти практикуваш какво ?
Лицето на Акарин потъмня.
- Стига глупости, Лорлън - сопна му се той. - Прочетох мислим ти. Знаеш, че не можеш да ме излъжеш.
Лорлън осъзна, че е невъзможно да го отрече и погледна към камата на масата. Зачуди се какво ли ще се случи сега. Дали беше дошъл моментът да умре? Как би го обяснил Акарин? Ако Ротан и Сония заподозряха истината и разкриеха престъплението на Акарин...
Твърде късно осъзна, че Акарин може би е чул мислите му. Вдигна поглед, но лицето на приятеля му не изразяваше нито тревога, нито подозрение, а единствено очакване. Това му даде капчица надежда.
- Откога? - притисна го Акарин.
- Повече от година - призна си той.
-Как?
- Една вечер дойдох тук. Вратата беше отворена и аз видях светлина под стълбището, затова тръгнах надолу. Когато видях какво правиш... това ми подейства като шок. Не знаех какво да мисля.
- Какво точно видя?
Подбирайки с усилие думите си, Лорлън описа онова, което бе видял в спомените на Сония. Докато говореше, той очакваше да зърне по лицето на Върховния повелител поне отсянка на срам, но видя единствено раздразнение.
- Някой друг знае ли за това?
- Не - отвърна бързо Лорлън, надявайки се, че ще успее да прикрие Сония и Ротан, но Акарин присви очи.
- Лъжеш ме, приятелю мой.
- Не лъжа.
Акарин въздъхна. Лорлън запомни ясно тази въздишка.
- Колко жалко.
Лорлън се приближи и погледна приятеля си, опитвайки се с всички сили да звучи убедително.
-Акарин, трябва да ми повярваш. Не съм казал на никого. Това ще причини раздор в Гилдията! Аз... не знам, защо си играеш с тази... забранена магия. Мога само да се надявам, че имаш добра причина. Иначе щеше ли да стоиш сега тук?
- Значи ми вярваш?
- Да.
- Тогава ми покажи истината. Трябва да знам кого прикриваш, Лорлън и трябва да разбера какво знаеш.
Акарин протегна ръце към главата му и Лорлън стреснато осъзна, че Върховният повелител възнамерява да прочете мислите му.
Той сграбчи ръцете на Акарин и ги отблъсна встрани, ужасен, че приятелят му може да поиска нещо подобно.
- Ти нямаш право...
Пръстите на Акарин се прегънаха в познатия жест и тогава Лорлън изгуби и последната си вяра в приятеля си. Магическата сила го блъсна назад и той се озова в креслото, неспособен да помръдне.
- Не го прави, Акарин!
Но устните на Акарин бяха притиснати в тънка линия.
- Извинявай, стари приятелю. Трябва да знам истината.
След това пръстите му се притиснаха към слепоочията на Лорлън.
Как е възможно това? Сякаш не беше проникнал в съзнанието ми, но всъщност беше там. Как успяваше да прочете мислите ми?
Лорлън потрепери при спомена за това, отвори очи и впери поглед в стената на спалнята си. Сви юмруците си и почувства някаква странна метална обвивка около пръста си. Повдигна ръка и стомахът му се сви, когато червеният скъпоценен камък проблесна на слабата светлина.
Всичко беше разкрито: какво бе видяла Сония, разчитането на истината, въвличането на Ротан и какво бе научил или разкрил Денил. До него не бе достигнала и капка от мислите или чувствата на Акарин. Едва след това, докато той вървеше напред-назад из гостната - дълго, повече от час - Лорлън разбра, че Акарин е силни развълнуван, но очевидно това въобще не беше повлияло на самоувереността му.