Най-накрая магическата сила, която придържаше Лорлън и креслото, изчезна. Акарин взе ножа от масата, но Лорлън не успя дори да се уплаши. Акарин прокара острието по собствената си длан.
Кръвта започна да се събира в шепата му. Акарин взе чашата на Лорлън и я счупи в масата. Взе едно от стъкълцата и го подхвърли във въздуха.
То се спря пред очите му и се завъртя, острите му ръбове се нажежиха до червено и започнаха да се топят. Когато изстина отново, парчето се беше превърнало във фасетна сфера. Акарин вдигна кървящата си длан и обгърна сферата. Когато отново отвори дланта си, разрезът беше изчезнал, а на дланта му лежеше ярък червен камък.
След това направи леко движение и в ръката му се озова една от сребърните лъжички от шкафа. Той започна да я увива и топи, докато не я оформи в дебел пръстен. После хвана камъка с два пръста и го постави в най-удебелената му част, която го обгърна като цветче.
Акарин подаде пръстена на Лорлън.
- Сложи си го.
Първата мисъл на Лорлън беше да откаже, но той знаеше, че Акарин е готов на всичко и стига да поиска, може да направи така, че пръстенът да остане като залепен за ръката му. Лорлън искаше да може да го сваля когато пожелае, затова го взе и го наниза неохотно на средния си пръст.
- Така ще мога да виждам и да чувам всичко около теб - каза Акарин. - И ще можем да общуваме, без никой да ни чува.
„Дали точно в този момент Акарин ме наблюдава? Дали ме гледа как крача напред-назад из стаята ми? Дали изпитва някакви угризения заради това, което е направил?”.
Макар Лорлън да се чувстваше наранен и предаден от Акарин, онова, което най-силно го измъчваше, беше съдбата на Сония. Дали Акарин го беше наблюдавал няколко минути по-рано, когато Лорлън беше видял Сония да излиза от Университета? Тя се беше спряла изведнъж, спомняйки си, че вече не може да посещава Ротан и в очите й проблесна ужасна болка.
Видял ли го беше Акарин? Лорлън се надяваше, че не. Той не вярваше, че „приятелят” му бе способен да изпитва угризения на съвестта. Нямаше да се изненада, ако разбереше, че страданията на Сония доставят удоволствие на Акарин.
Но въпреки всичко, дълбоко в сърцето си се надяваше да не е така.
Глава 21
Гробниците на белите сълзи
Сония излезе от Университета и бавно тръгна по пътеката Обливаха я горещи и студени вълни. Струваше й се, че огромната сграда зад гърба й постепенно става все по-малка и по-малка, а тъмната сянка отпред се уголемява и заплашва да я погълне.
Седалището на Върховния повелител. Домът на Акарин.
Тя остана в столовата, докато оттам не си тръгнаха и последните ученици. Дори и след това не можа да се насили да си тръгне от Университета и отиде в ученическата библиотека. А сега, след като и тя бе затворена и Университетът опустя, не й оставаше друго, освен да се върне в новата си стая.
Когато стигна до вратата, сърцето й биеше ускорено. Тя се спря, преглътна тежко и протегна ръка към бравата. Щом я докосна, вратата се отвори навътре.
Стаята беше осветена от едно светлинно кълбо. В едно от луксозните кресла седеше самотна фигура, положила книга в скута си Той вдигна глава и Сония усети, как стомахът й се свива.
- Влез, Сония.
Тя се насили да размърда краката си. Щом се озова вътре, вратата се затвори зад гърба й с меко, но решително изщракване.
- Добре ли минаха изпитите ти днес?
Тя отвори уста, за да му отговори, но гласът й я подведе и тя просто кимна.
- Хубаво. Вечеряла ли си?
Тя кимна отново.
-Тогава можеш да отидеш и да си починеш, за да си свежа за утре. Върви.
Изпълнена с облекчение, тя се поклони и тръгна бързо към вратата от лявата й страна. Създаде си кълбо светлина и го изпрати напред, докато се изкачваше по витите стълби.
В светлината на магическото кълбо стълбището й напомняше на онова, което водеше към подземната стая, където за пръв път видя употребата на черна магия. Сония предположи, че до това стълбище се стига през другата врата на гостната. Оттук се стигаше само до горния етаж.
Нейната стая се намираше в самото начало на коридора. Тя хвана бравата, но в този миг се разнесоха стъпки. Сония се обърна рязко и видя светлинка в дъното на коридора, докъдето водеше другото стълбище.
Тя угаси своето кълбо, бързо отвори вратата и се шмугна в стаята си. Остави вратата леко открехната, но когато надникна през процепа, тя тихо изруга. Виждаше се само отсрещната стена. За да може да го вижда, тя трябваше да отвори вратата още малко, но той със сигурност би забелязал това.