Сония се ослуша. Стъпките утихнаха, дочу се тихо изщракване, после звукът от затваряща се врата. Коридорът потъна в мрак.
„Значи това е неговата спалня - помисли си Сония. - Съвсем близо, на някакви си двайсетина крачки по коридора”. Всъщност дори и да живееше на друг етаж, от това нямаше да й стане по-леко. Дори само мисълта, че живеят под един покрив, пораждаше в нея ужас.
Сония тихо затвори вратата и огледа стаята си. На слабата лунна светлина, която проникваше през двете малки прозорчета, тя й се струваше едва ли не уютна.
Тук всичко се различаваше от аскетичната й стая в жилищната сграда на учениците. Мебелите от тъмночервено дърво бяха излъскани до блясък. До стената беше облегнат голям шкаф, до прозореца имаше бюро и стол. На леглото имаше нещо.
Сония освети стаята си с магическото кълбо, приближи се до леглото и развърза вързопа, който бе поставен там. Върху ръцете й се изсипа зелен плат.
Това бе роклята, която бе облякла за церемонията по приемането.
Когато я вдигна, от нея изпопадаха няколко по-тежки предмета: сребърният й гребен, огледалото и две книги с поезия, които и беше подарил Ротан. Тя усети как очите й се напълват със сълзи.
„Не. Няма да започна да се сополивя като някое изгубено дете“ - каза си тя и примигна няколко пъти. После постави предметите на бюрото си и прибра роклята в шкафа за дрехи.
Когато я премяташе на закачалката, я лъхна слаб мирис на дърво. Той й напомни за Заседателната зала. В съзнанието й проблесни споменът за Ротан, който произнася церемониалните думи на наставник. Спомни си колко щастлива се чувстваше застанала до него, стиснала новите си мантии в ръка. „Но той вече не ми е наставник“. Тя въздъхна и затвори шкафа.
Когато се върна при леглото си видя един по-малък предмет, който не бе забелязала преди. Това бе дървената фигурка на рибер, която Дориен беше подарил на Ротан веднага след пристигането си. Сония я беше разглеждала много пъти и се възхищаваше как няколко груби движения на резеца могат да предадат същността на животното.
Дориен. Откакто беше заминал, тя не се беше сещала за него. Струваше й се, че от отпътуването му са минали месеци, но всъщност двамата се бяха изкачили до водоизточника и той я беше целунал само два дни по-рано.
Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше за промяната на наставника й? Тя въздъхна. Сигурно като всички останали и той щеше да се възхити на „късмета” й - но тя беше сигурна, че ако беше останал, Дориен щеше да усети, че нещо не е наред. Щеше да забележи страха й и гнева на Ротан.
Но той не беше тук. Беше някъде далеч, в малкото си селце и планината.
Ала един ден Дориен щеше отново да посети Гилдията. И щеше да поиска да я види. Дали Акарин щеше да му позволи? Сония се усмихна. Дори Акарин не можеше да спре Дориен. Той щеше да измисли нещо. А и подобна забрана щеше да предизвика подозрения...
Или пък не? Акарин просто щеше да заяви, че Дориен я разсейва от уроците й. Тя се намръщи. Ами ако Дориен се досетеше, че нещо не е наред? Какво ли щеше да направи и как ли щеше да реагира Акарин? Сония потрепери. За разлика от нея и Ротан, Дориен живееше далеч от Гилдията. Кой щеше да започне да задава въпроси, ако някакъв си лечител от далечно село загине при „нещастен случай ?
Тя стисна здраво фигурката. Не трябваше да дава поводи на Акарин да обръща внимание на Дориен. Ако лечителят някога се върнеше в Гилдията, тя щеше да му каже, че не изпитва никакви чувства към него. Самият той бе предположил, че тя може да срещне някой друг през годините до дипломирането й. Нека да си мисли, че точно така е станало.
Но всъщност нямаше да има никой друг. Не и докато Акарин я държеше като заложница. Това означаваше да постави в опасност живота и на друг човек. Ами леля й, чичо й и малкия й племенник? Акарин можеше да се възползва и от тях, за да я накара да прави онова, което той пожелае.
Тя въздъхна и полегна на леглото. Как започна всичко това? Тя си спомни деня, в който бе хвърлила камък по магьосника. Оттогава съдбата й премина в чужди ръце: първо Сери и Херин, после Крадците, след това Ротан, а сега и Акарин. А преди това тя бе едно дете, защитавано от леля му и чичо му. Кога щеше да получи контрола над живота си?
„Нали съм още жива - напомни си тя. - Сега трябва само да имам търпение и да се надявам, че ще се случи нещо, което да промени всичко това - и тогава аз трябва да бъда готова”.
Тя се надигна от леглото и отиде до бюрото си. Каквото и да се случеше, тя щеше да се нуждае от знанията си за магията. На следващия ден бяха изпитите по Лечителство и тя трябваше поне още веднъж да прегледа записките си.