Всички се изкачваха нагоре в пълно мълчание, както изискваше обичаят. Те минаха покрай няколко пещери, в една от които влезе погребалната процесия. След кратка почивка Тайенд и Денил продължиха да се изкачват по тесните стъпала.
- Почакайте. Погледнете тук.
Денил се обърна. Тайенд сочеше входа към една пещера, която магьосникът не беше забелязал. Малка чупка в стената криеше тесен процеп, през който едвам можеше да се промуши мъж странични Отгоре беше изсечен някакъв символ.
Денил разпозна символа, приближи се до процепа и надникни вътре. Не се виждаше нищо. Той отстъпи назад, създаде едно светлинно кълбо и го изпрати в пещерата.
От мрака се появи безстрастно лице и Тайенд сподавено извика. Денил също потрепери, но веднага се досети, че това е стражът на гробницата. Мъжът се обърна към тях на виндо и Денил произнесе съответните ритуални приветствия. Стражът отговори, отстъпи назад и с жест ги покани да влязат.
Магическата светлина освети блестящите доспехи на стража и късият меч на пояса му. Стражът се поклони. Двамата се озоваха в малка пещера, от която навътре продължаваше дълъг коридор. Стените бяха покрити с рисунки. Тайенд ги огледа отблизо, като хъмкаше одобрително.
- Нужен ви е водач - каза стражът. - Иначе може да се изгубите.
- Не забравяйте, че от пещерите не бива да се изнася нищо, нито дори едно камъче. - Мъжът извади малка флейта и изсвири една нота. След миг на входа се появи едно момче, облечено с обикновена риза, преписана с колан. То посочи мълчаливо коридора на Денил и Тайенд и тръгна след тях.
Тайенд вървеше бавно, неспособен да се откъсне от надписите по стените.
- Открихте ли нещо интересно? - попита Денил, когато ученият се спря за трети път.
- О, да! - възкликна Тайенд. Той погледна приятеля си и се усмихна извинително. - Но не е свързано с онова, което вие търсите.
Ученият се изправи и закрачи по-бързо напред, без да сваля поглед от стените. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно бе усещането, че над главите им надвисва огромна тежест и проходът става все по-тесен. Ако таванът се срутеше... какво пък, Денил можеше да издигне магическа бариера. Както тогава, в катакомбите под Имардин, когато търсеше Сония, а Крадците бяха срутили тунела върху него.
Но тук се намираха много по-дълбоко под земята. Нямаше да бъдат смазани веднага, но дали силите му щяха да издържат? Ами ако се задушаха, преди да успее да проправи тунел навън?
Денил се опита да мисли за нещо друго. Зад гърба му се долавяха стъпките на момчето. „Интересно, не го ли е страх да бъде погребан жив?” - помисли си магьосникът. Незнайно защо се сети за своите спускания в подземията на Университета с надеждата да открие какво търси Фергън там. Тогава дълго време се беше борил с усещането, че някой върви след него, а после се беше оказало, че това е Върховният повелител.
-Добре ли сте?
Денил стреснато подскочи. Тайенд се беше приближил до него.
- Да, защо?
- Дишате твърде учестено.
- О, нима?
-Да.
След още няколко крачки, Денил си пое дълбоко дъх и се постара да го издиша тихичко, след което направи няколко дихателни упражнения.
Тайнед го наблюдаваше с усмивка.
- Да не би да се страхувате от затворени пространства?
-Не.
- Мнозина се страхуват. Често ми се е случвало да се сблъсквам с пристъпи на паника в Библиотеката, така че съм се научил да pазпознавам признаците. Нали ще ме предупредите, ако усетите, че ни връхлита паника? Не ми харесва особено мисълта да се намирам в близост до паникьосан магьосник.
Денил се усмихна.
- Добре съм. Просто... спомням си няколко неприятни преживявания на подобни места.
- Така ли? О, моля ви, разкажете ми.
От разказа някак си му стана по-леко. Той описа приключенията си в катакомбите, докато търсеше Сония. А когато стигна до подземията на Университета и срещата с Върховния повелител, Тайенд присви очи:
- Вие се страхувате от него, нали?
- Не. Не се страхувам, просто... всъщност зависи от ситуацията...
Тайенд се засмя:
- Ясно. Щом такъв страшен човек като вас се страхува от Върховния повелител, значи ще гледам да не му попадам пред очите.
Денил едва не се спъна.
- Страшен ли съм?
- О, да - кимна Тайенд. - Много страшен.
- Но... - Денил поклати глава. - Аз не съм направил нищо, за да...
- Той се спря, спомняйки си за крадеца. - Да, като че ли вече съм... Но преди това не сте се страхували от мен, нали?