- Напротив.
- Защо?
- Всички магьосници са страшни. Всички сме чували на какво са способни... но най-много се страхувам, че могат и други неща.
Денил се намръщи:
-Сега вече знаете всичко. Освен това нямах намерение да го убивам.
Тайенд го гледаше мълчаливо.
- Как се чувствате сега?
- Не особено добре - призна Денил. - А вие?
-Не съм сигурен. Сякаш имам две съвсем различни мнения едновременно. Не съжалявам, че го убихте, но същевременно вярвам, че убийството не е правилно решение. Подозирам, че онова, което ме притеснява, е несигурността. Кой знае наистина кое е правилното и кое не е? Прочел съм повече книги от повечето хора, които познавам и всички те изразяват противоречиви мнения. Но мога да ви кажа едно нещо.
Денил се насили да го погледне в очите.
-Да?
-Благодаря ви. - Лицето на Тайенд бе абсолютно сериозно. -Благодаря ви, че ми спасихте живота.
Денил усети как някъде в гърдите му се развърза някакъв възел. Той разбра колко важно бе за него да чуе тези думи. Благодарността на Тайенд не облекчи съвестта му, но му позволи да види случилото се в съвсем различна светлина.
Той погледна напред. Магическата светлина вече не осветяваше никакви стени. Той се намръщи, но осъзна, че приближават голяма пещера. Усети мириса на минерална вода, който се засилваше с всяка следваща крачка. Денил изпрати напред магическото кълбо и Тайенд ахна от изненада.
Пещерата беше огромна, с размерите на Заседателната зала, с бели блестящи колони и обелиски. В стените й отекваше звукът от падащи капки. Денил се огледа и установи, че водата капе от безброй сталактити. Между сталагмитите, които стърчаха от пода като огромни зъби, течеше плитко поточе.
- Гробниците на белите сълзи - промълви Тайенд.
-Образувани от водата, която се процежда от тавана и оставя минерални отлагания по пътя си - обясни Денил.
Тайенд завъртя очи.
- Знам.
Хлъзгавата пътека ги отведе в една камера. Те се придвижваха внимателно по неравния под, подминавайки фантастични бели фигури. Пред очите им се разкриваха нови и нови чудновати структури. Изведнъж Тайнед спря.
- Челюстите на смъртта - рече той с приглушен глас.
Пътят им се преграждаше от ред сталактити и сталагмити. Някои от тях постепенно се срастваха, образувайки колони. Върховете на други се доближаваха толкова много, като че ли всеки момент щяха да се срещнат. Всичко напомняше на разтворената паст на огромно животно.
- Ще проверим ли дали има стомах? - попита Тайенд. Без да ди чака отговора, той се промуши между два зъба и се изгуби в мрак.
Денил го последва и забеляза, че ученият стои до някакъв тунел и енергично му маха с ръка. Стените на тунела наподобяваха блестящи бели завеси, накъсани на места от плитки хоризонтални ниши. Денил се приближи до Тайенд и установи, че в една от малките ниши лежи скелет. Над отвора беше започнала да се образува нова бяла завеса, която почти го беше покрила.
- Сигурно са знаели, че стените постепенно ще се разраснат така, че да покрият гробниците - каза тихо Тайенд.
Двамата продължиха да вървят напред и откриха още една гробница, после още една. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече древни гробници намираха. Накрая вече не се виждаха скелети, а само стени, които напълно бяха покрили нишите.
Денил знаеше, че от пристигането им бяха минали часове. Виндите забраняваха на чужденците да посещават пещерите през деня и той започна да се притеснява дали ще се върнат навреме на брега, за да хванат лодката си. Когато стигнаха до края на тунела, той въздъхна с облекчение.
- Тук няма нищо - каза Тайенд, оглеждайки се.
Стените около тях изглеждаха непокътнати. Денил се приближи до едната и я огледа отблизо. На места тя беше почти прозрачна. Следвайки примера му, Тайенд огледа напрегнато повърхността на другата стена. След няколко минути той извика напрегнато името Денил се приближи до приятеля си и видя, че Тайенд му сочи никаква малка дупка.
- Можете ли да осветите вътрешността?
- Ще опитам.
Тайенд отстъпи встрани. Денил създаде малка искра и я вкара в дупката. В първия момент не повярва на очите си, но после усети как устните му се разтягат в усмивка.
-Какво има там? - попита нетърпеливо Тайенд. - Нека да погледна!
Денил се отдръпна и Тайенд прилепи око към отвора. Той потрепери и зяпна от изненада. Зад тънката стена имаше малка пещера, в чиито център лежеше украсен ковчег. Стените на пещерата бяха отчасти покрити с минерални наслоявания, но под тях все още се забелязваше оригиналната изсечена украса.