Тайенд измъкна от джоба си листи хартия и пръчка за рисуване и очите му проблеснаха от възбуда.
- Колко време ни остава?
Денил сви рамене.
- Един час, а може и по-малко.
- Засега е достатъчно. Може ли да се върнем отново?
- Не виждам защо не.
Тайенд се ухили.
-Намерихме го, Денил! Открихме какво е търсил вашият Върховен повелител! Доказателство за древната магия!
Глава 22
Игра на криеница
Със смях и закачки шумната тълпа ученици се изсипа от Лечителницата. Гонгът, който обявяваше началото на зимната почивка, все още звънеше в ушите им. Сония слушаше мълчаливо как съучениците й възбудено обсъждаха плановете си, разговаряха за езда на коне, дворцови балове и непознати игри.
През следващите две седмици кафявите мантии щяха да се срещат рядко в Гилдията. Учениците, както и много магьосници, прекарваха почивката със семействата си или в града. Колко й се искаше и тя да може да отиде! Сония си помисли с тъга, че би могла да поживее със семейството на леля си. „Но той никога няма да ме пусне”.
Тя се спря пред вратите на Университета и пропусна група по-големи ученици. Докато се изкачваше по стълбите, срещна още няколко души, но щом стигна до втория етаж се оказа съвсем сама.
Тук никога не бе било толкова тихо, дори и през нощта. Сония притисна кутията към гърдите си и сви в един страничен коридор.
Библиотеката на магьосниците се намираше на първия етаж в голямата сграда. За да се стигне до библиотеката на учениците, която се намираше на втория етаж, трябваше да се премине през по-дълги, криволичещи коридори. Когато й се наложи да я потърси за пръв път, Сония не можа да я намери и накрая се принуди да изчака другите ученици да тръгнат натам, за да ги последва скришом.
В библиотеката също беше пусто. Иззад рафтовете се появи лейди Тия. Сония се поклони.
-Съжалявам, Сония - каза лейди Тия, - но библиотеката затваря. Току-що подредих последните върнати книги.
- А през почивката ще работи ли, милейди?
Библиотекарката поклати глава. Сония кимна, поклони се и излезе в коридора.
Когато стигна до следващия коридор, тя спря. Изруга и се облегна на стената. Къде щеше да отиде сега? Където и да е, само не в седалището на Върховния повелител. Тя потрепери и огледа съседните коридори. Десният водеше обратно до главния коридор. Левият водеше... накъде?
Тя тръгна по него и стигна до друга пресечка. Спря се и си спомни заплетения път, но който Дориен я беше отвел на покрива. Тогава той й бе казал, че познава всички коридори в Университета и че детството му в Гилдията си има своите предимства.
Сония стисна устни. Тя имаше нужда от всякакви предимства. Време беше да опознае сградата.
Ами ако се изгубеше?
Сония се засмя. Разполагаше с безброй свободни часове. За пръв път от шест месеца не се налагаше да ходи някъде. Ако се заблудеше, щеше да намери обратния път.
Усмихна се мрачно и тръгна напред.
- На вратата се почука - четири резки удара. Лорлън изстина.
Оусън винаги чукаше тихо и учтиво. Не приличаше и на плахото почукване на прислужника му. Нито пък беше някой друг магьосник. Не, Лорлън знаеше кой е посетителят му. Той отдавна очакваше със страх това посещение.
А сега просто не можеше да помръдне. Гледаше вратата с напразната надежда, че посетителят ще си помисли, че го няма и ще си тръгне.
- Отвори, Лорлън.
Прозвучалите в главата му думи го накараха да подскочи. Това съвсем не приличаше на обичайното мисловно обръщение. Като че ли думите бяха произнесени точно до ухото му.
Лорлън въздъхна дълбоко. Рано или късно трябваше да се срещне с Акарин. Защо да го отлага? Той напрегна волята си и отвори вратата.
- Добър вечер, Лорлън.
Акарин влезе. На лицето му бе изписана онази негова особена полуусмивка, с която винаги посрещаше Лорлън. Докато все още бяха приятели.
- Върховни повелителю. - Лорлън преглътна. Сърцето му биеше твърде бързо и той просто искаше да се свие в креслото си. Ядоса се сам на себе си. „Та ти си Разпоредител на Гилдията - каза си той, поне се дръж с достойнство”. Той се насили да се изправи и погледна Акарин в очите.
- Защо не идваш във Вечерната зала? - попита Акарин.
- Не съм в настроение.
Настъпи мълчание и Акарин скръсти ръце.
- Не искам да ги нараня, Лорлън. - Гласът му беше тих. - Нито пък теб. Сония всъщност печели много от наставничеството ми. До сега учителите й я пренебрегваха, въпреки влиянието на Ротан. Сега ще правят всичко възможно да й помагат - а тя ще има нужда от помощта им, за да може да реализира потенциала, който откривам у нея.