- Добре тогава. Ще играя ролята на арогантния киралийски магьосник. - Той погледна към Тайенд. - Но искам да знаете, че ако кажа нещо остро или осъдително, въобще не го мисля.
Тайенд кимна.
- Знам.
- Просто искам да ви предупредя. Имам много добри актьорски умения.
- Така ли?
Денил се изкиска.
- Да. Можете да повярвате на наставника ми. Той каза, че щом съм успял да изиграя ролята на разорен търговец пред Крадците, значи мога да заблудя всички.
- Ще видим - отвърна Тайенд. - Ще видим.
Лорд Оусън чакаше търпеливо Лорлън да завърши писмото. Накрая Разпоредителят махна с ръка, подсуши мастилото, сгъна листа хартия и го запечата.
- Следващото - каза той, подавайки писмото на Оусън.
- Няма друго.
Лорлън го погледна изненадано.
- Приключихме ли?
- Да - усмихна се Оусън.
Лорлън се облегна назад и погледна одобрително помощника си.
- Не съм ти благодарил за това, че цяла седмица се занимаваше и с моите дела.
Оусън повдигна рамене:
- Отдавна ви говоря, че имате нужда от почивка. Никак не изглеждате добре. Според мен трябва да си вземете истински отпуск, поне един месец. Да посетите семейството си. Всички останали постъпват така.
- Благодаря за загрижеността - отвърна Лорлън. - Но да остани всичко на самотек? - Той поклати глава. - Не мисля, че това е добра идея.
Младият магьосник се засмя.
- Виждам, че наистина сте се възстановили. Да ви донеса ли материалите за следващия съвет?
- Не - намръщи се Лорлън. - Довечера имам среща с Върховния повелител.
- Моля да ме извините, но като че ли не изглеждате особено ентусиазиран от това. - Оусън се поколеба за миг и продължи с по-тих глас. - Да не би да сте се скарали?
Лорлън погледна замислено помощника си. Оусън рядко изпускаше нещо от погледа си, но пък беше дискретен. Щеше ли да му повярва, ако отречеше? Сигурно не съвсем.
- Кажи му, че да. По някакъв незначителен повод.
Лорлън се напрегна, когато чу гласа в главата си. Акарин не се беше обаждал от онзи разговор в двора, когато Лорлън беше излязъл от Вечерната зала.
- Може да се каже, че сме се скарали - отвърна бавно Лорлън.
Оусън кимна.
- И аз така си помислих. Да не е заради настойничеството над Сония? Поне така смятат някои магьосници.
- Така ли? - Лорлън не можа да сдържи усмивката си. Оказваше се, че за него също се носят клюки.
- И какво? - попита той мислено пръстена.
- Отговорът, който обмисляш, ще свърши работа.
Лорлън леко изсумтя и погледна помощника си:
- Знам, че мога да разчитам да запазиш това в тайна, Оусън. Слуховете са си слухове, но не искам останалите да знаят, че двамата с Върховния повелител имаме разногласия. На Сония и без това не й е лесно.
Оусън отново кимна:
- Разбирам. Естествено, че няма да кажа на никого. Надявам се, че скоро ще разрешите противоречията си.
-Зависи как ще успее Сония да се адаптира към промяната. Струва ми се, че след всичко, което преживя, е малко трудно да очакваме чудеса от нея.
-Не ми се иска да съм на нейното място - съгласи се Оусън, - но съм уверен, че ще се справи.
Лорлън кимна.
- И аз се надявам. Лека нощ, Оусън.
- Лека нощ, Разпоредителю.
В коридора отекнаха стъпките на отдалечаващия се магьосник. Когато стигна до фоайето, Лорлън почувства как го обзема ужас. Той излезе през огромната врата и се спря на стълбището.
Между дърветата се виждаше седалището на Върховния повелител. Лорлън не го беше посещавал от онази вечер, когато Акарин прочете мислите му. Мисълта за това го накара да настръхне.
Пое си дълбоко дъх и насочи мислите си към Сония. В името на нейната безопасност той трябваше да прекоси градината и отново да се изправи пред Акарин. Поканата на Върховния повелител не можеше да бъде отхвърлена.
Лорлън се насили да помръдне от мястото си. След няколко секунди ускори крачка. По-добре да свали този товар от плещите си колкото се може по-бързо. Без да обръща внимание на ускореното си сърцебиене, той бързо се приближи до вратата и почука. Както обикновено, тя се отвори веднага. Лорлън влезе и с облекчение установи, че стаята е празна.
С крайчеца на окото си забеляза движение до дясната стена. През вратата, която водеше към дясното стълбище, влезе Акарин.
Черна мантия. Черна магия. Беше забавно, че черното винаги е било цвета на Върховния повелител. „Не трябваше да го приема толкова буквално” - помисли си Лорлън.