Акарин се усмихна:
- Вино?
Лорлън поклати глава.
- Тогава седни. Отпусни се.
Да се отпусне? Как би могъл да се отпусне? А и това приятелско фамилиарничене му беше отвратително. Лорлън остана прав, наблюдавайки Акарин, който се приближи до шкафа за вина и извади една бутилка.
- Как е Сония?
Акарин сви рамене.
- Не знам. Дори не съм съвсем сигурен къде се намира. Мисли, че е някъде в Университета.
- Не е ли тук?
- Не. - Акарин се обърна и с жест му посочи креслата. – Седни.
- Тогава как я... и на нея ли даде някой от пръстените?
- Не. - Акарин отпи от виното си. - От време на време проверявам къде се намира. Няколко дни изследва Университета. След като си намери няколко ъгълчета, където да се крие, запълва времето си с четене на книги. По всичко личи, че са приключенски романи.
Лорлън се намръщи. Радваше се, че Акарин не е принудил Сония да стои в стаята си по време на почивката. Но от друга страна, щом тя се криеше по ъглите в Университета, значи беше ужасно изплашена и самотна.
- Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш? Новата реколта тъмно ануренско вино се оказа много добро.
Лорлън погледна към бутилката и поклати глава. После въздъхна, придърпа си един стол и седна.
- Наставничеството й не се оказа толкова проблемно, както се опасявах - каза тихо Акарин, докато отиваше до креслото си. То усложнява доста нещата, но е по-добро от алтернативата.
Лорлън затвори очи, опитвайки се да не размишлява каква би могла да е алтернативата. Пое си дълбоко дъх, после бавно го издиша и погледна Акарин в очите.
- Защо го направи, Акарин? Защо черната магия?
Акарин го погледна безизразно.
- От всички хора точно ти си онзи, на който бих искал да разкажа. Но не мога. Видях как се промени отношението ти към мен, Ако беше решил, че можеш да ме победиш, щеше да хвърлиш цялата Гилдия срещу мен. Защо не ме попита какво правя, когато за първи път научи за това?
- Защото не знаех как ще реагираш.
-След всичките тези години, докато бяхме приятели, ти не се научи да ми вярваш?
-След онова, което видях в съзнанието на Сония, осъзнах, че въобще не съм те познавал.
Акарин повдигна вежди.
-Това е разбираемо. Убеждението, че черната магия е неразривно свързана със злото е твърде дълбоко вкоренена в нас.
- А нима не е така?
Акарин се намръщи и погледът му се зарея в нищото.
- Така е.
-Тогава защо я практикуваш? - попита настоятелно Лорлън. Той протегна ръката си, на която носеше пръстена. - Защо ти е това?
-Не мога да ти кажа. Но бъди сигурен, че нямам намерение да подчинявам Гилдията.
- Не е необходимо да го правиш. Ти си Върховен повелител.
Устата на Акарин се изкриви в усмивка.
-Така е, нали? Тогава бъди сигурен, че не възнамерявам да унищожа Гилдията или каквото там ти лежи на сърцето. - Той остави чашата си на бюрото, изправи се и се приближи до масичката. Напълни друга чаша с вино и я подаде на Лорлън. - Някой ден ще ти кажа, Лорлън. Обещавам.
Лорлън погледна втренчено Акарин. Тъмните очи издържаха погледа му. Лорлън прие неохотно чашата и обещанието на приятеля си.
- Разчитам на това.
Акарин отвори уста да каже нещо, но откъм вратата се дочу тихо почукване. Той се изпъна и присви очи.
Вратата леко се отвори. Светлината от магическото кълбо на Акарин едва успяваше да освети очите на Сония, която влезе с наведена глава.
- Добър вечер, Сония - рече приветливо Акарин.
Тя се поклони.
- Добър вечер, Върховни повелителю, Разпоредителю - отвърна тихо тя.
- С какво се занимава днес?
Тя погледна към книгите, които беше притиснала към гърдите си.
- Четох.
- След като библиотеките са затворени, едва ли имаш голям избор. Има ли някои книги, които искаш да си купиш?
- Не, Върховни повелителю.
- Мога да ти уредя някакви развлечения.
- Не, благодаря, Върховни повелителю.
Акарин махна с ръка.
- Свободна си.
С видимо облекчение тя забърза към лявото стълбище. Докато я гледаше как се отдалечава, Лорлън усети как го жегват вина и съчувствие.
- Сигурно е много нещастна - промърмори той.
- Хмм. Необщителността й е твърде дразнеща - рече тихо Акарин. После се върна до стола си и взе чашата с вино.
- И така, кажи ми, Пийкин и Девин разрешиха ли най-накрая малкия си спор?
Облегнат на прозореца си, Ротан наблюдаваше малкото светло квадратче от другата страна на градината. Няколко минути по рано беше забелязал една малка фигура да се приближава до сградата Миг по-късно се беше появила и светлината. Сега той беше сигурен, че стаята зад прозореца е на Сония.