Твой приятел,
лорд Ротан.
П.П. Дориен беше тук за няколко седмици. Изпраща ти много поздрави и благопожелания.
Денил прочете писмото два пъти и се засмя. Ротан винаги постигаше поставените си цели, но основните му амбиции бяха свързани с учениците му. Нищо чудно, че след като беше изгубил наставничеството си над Сония, той се бе почувствал уязвен.
Но пък избирането й от Върховния повелител не можеше да се нарече неуспех. Ако Ротан не беше хвърлил толкова усилия в обучението на Сония, Върховният повелител едва ли щеше да й обърне внимание. Денил се усмихна. Не трябваше да забравя да го спомене и отговора си.
Денил отново прочете писмото. Когато стигна до молбата на Ротан, той се спря. Напълно оценяваше иронията на ситуацията, но много по-забавно му се струваше, че Ротан искаше същата информация, от която се нуждаеше Лорлън. Интересно съвпадение.
Денил отвори писмото на Лорлън. Докато местеше поглед от единия лист към другия, той усети как косъмчетата на врата му настръхват. Съвпадение ли беше? Струваше му се, че писмото на Лорлън е написано набързо, а Ротан като че ли беше обмислял внимателно всяка дума. Какво ставаше там, в края на краищата? Ако се отхвърлеха всички догадки, оставаха само три факта. Първо, Лорлън по-рано беше поискал да разбере какво е научил Акарин по време на пътуването си, а сега вече не искаше. Второ, Ротан се интересуваше от същата информация, която е търсел Акарин. Трето, и Лорлън, и Ротан искаха търсенето им да остане в тайна. А и Акарин така и не беше разкрил резултатите от своите проучвания.
Не, тук все пак има някаква тайна. Дори Ротан да не го беше помолил за помощ, Денил сигурно щеше сам да продължи проучването си просто от любопитство. А сега беше твърдо решен да го направи. Все пак не беше прекарал няколко седмици в морето, за да захвърли накрая всичко просто ей така.
Денил се усмихна, сгъна писмата и ги прибра при записките си върху пътуването на Акарин.
Докато се приближаваше към седалището на Върховния повелител, Сония усети как й прилошава от страх. Когато се изправи пред вратата, сърцето й препускаше като полудяло. Тя се спря, пое си дълбоко дъх и хвана дръжката.
Както винаги, вратата се отвори веднага. Тя влезе и устата й пресъхна. Акарин седеше в креслото си и я чакаше.
- Влез, Сония.
Тя се поклони, забила поглед в пода. Усетила как той се изправя и се приближава до нея, тя отстъпи назад и гърбът й се опря във вратата.
- Обядът ни чака.
Тя едва разбираше думите му. Цялото й внимание беше съсредоточено върху протегнатата му ръка. Пръстите му се свиха около дръжката на кутията й. Тя я пусна и Акарин я остави върху ниската масичка.
- Ела с мен.
Когато се обърна с гръб към нея, тя си пое дълбоко дъх и бавни издиша. Тръгна след него, но рязко се спря, когато осъзна, че магьосникът се е отправил към дясната стълба, която водеше към подземната стая. Сякаш усетил колебанието й, той се обърна и я погледна.
- Ела. Такан няма да е доволен, ако храната изстине.
Храна. Обяд. Нима той се хранеше там? Но Акарин тръгна на горе по стълбището и Сония облекчено въздъхна.
Тя го последва до втория етаж и по коридора. Акарин се спри пред третата врата и с жест я покани да влезе.
Сония предпазливо надникна вътре и видя разкошна трапезария. Голямата лакирана маса беше заобиколена от богато украсени столове. На масата бяха подредени чинии, прибори и чаши.
Официален обяд? Защо?
- Влизай - промърмори той.
Тя го погледна, улови весел проблясък в очите му и влезе.
-Моля, седни. - Акарин й посочи един стол, а самият той седна от другата страна.
Тя се подчини и се зачуди как ще успее да се храни. Целият й апетит се беше изпарил след съобщението на лорд Ларкин. Може би ако се извинеше, че не е гладна, той щеше да я пусне да си върви?
Тя наведе поглед към масата и застина от изумление. Всички прибори бяха направени от злато: вилици, ножове, чинии. Дори чашите имаха златни ленти по ръба си. Тя усети как я засърбяват ръцете. Щеше да е толкова лесно да пъхне някоя вилица в джоба си, докато той не я гледа. Макар да не беше толкова чевръста както някога, тя обичаше да изпробва уменията си от време на време, като правеше номера на Ротан. Една такава вилица струваше цяло състояние - или поне щеше да й стигне да преживява, докато не си намереше някое отдалечено местенце, където да се скрие.
„Но аз не мога да избягам”. В гнева си тя дори си помисли дали да не открадне нещо просто за да разсърди Акарин.