Усети с ужас, че силата й отслабва. Бариерата й проблесна и изчезна. Сега между нея и Регин имаше само въздух. Устните му се разтегнаха в изморена, но доволна усмивка.
Изведнъж от дланта на Регин се стрелна червен лъч. Остра болка я прониза в гърдите, премина в ръцете и краката, удари я н главата. Краката й се подкосиха и Сония се свлече на пода.
Болката утихна. Тя отвори очи и разбра, че се е свила на пода. Лицето й пламна от унижение. Опита се да се изправи, но нова върна от болка заля сетивата й. Тя стисна зъби, твърдо решена, че няма да плаче.
-Така, винаги съм се чудел какъв ефект оказва шоковият удар - като през сън чу тя гласа на Регин. - Искате ли да опитаме?
Раздадоха се възмутени възклицания. Сония усети прилив на надежда, когато видя как двама ученици се спогледаха слисани, обърнаха се и се отдалечиха. Но останалите не възнамеряваха да се отказват от забавлението си и надеждата й се изпари, когато върху нея отново се посипаха шокови удари.
Тя чу в съзнанието си подигравателния глас на Регин.
- Извикай го на помощ, Сония. Извикай го на помощ.
Достатъчен бе да изпрати само един ментален образ на Регин и съучастниците му...
Не. Нищо от онова, което й причиняваше Регин, не беше толкова ужасно, че да я накара да извика на помощ Акарин.
Ротан тогава!
Не й беше позволено да говори с него.
Не можеше да няма някой!
Но викът за помощ щеше да бъде чут от Акарин и останалите магьосници. Скоро цялата Гилдия щеше да узнае, че избраницата на Върховния повелител е била намерена изтощена и победена в един от коридорите на Университета.
Нищо не можеше да направи.
Свита на кълбо, тя зачака учениците да изхабят всичката си сила или поне да им омръзне жестоката забава и да я оставят на мира.
Беше малко след полунощ, когато Лорлън отговори на последното писмо. Той се изправи, протегна се и тръгна към вратата, преплитайки крака от умора. Автоматично постави магическата ключалка. Когато тръгна по коридора, чу шум от фоайето на Университета.
Лорлън се спря, чудейки се дали да провери какво става. Звукът беше съвсем тих, може би сух лист, който бе влетял през вратата. Той се накани да продължи, но звукът се раздаде отново.
Лорлън се намръщи и отиде във фоайето. Нещо помръдна до едната от големите врати. Той пристъпи напред и рязко си пое дъх.
Сония се беше облегнала на огромната врата и изглеждаше така, сякаш без нея ще изгуби равновесие. Тя направи една крачка към стълбите, но се спря и се олюля. Лорлън изтича до нея и я улови за ръката, преди тя да падне. Момичето го погледна изненадано и смутено.
- Какво ти се е случило? - попита той.
- Нищо, милорд - каза тя.
- Нищо ли? Та ти си изтощена.
Тя сви рамене, но дори това нищожно движение, като че ли изискваше огромни усилия. Всичката й сила беше изчерпана. Сякаш... сякаш е била изцедена до край.
- Какво е правил с теб? - изпъшка Лорлън.
Тя се намръщи и поклати глава. Изведнъж краката й омекнаха и тя бавно се отпусна на стълбите. Той седна до нея и пусна ръката й.
-Не е онова, което си мислите - каза тя и облегна чело на коленете си. - Не е той. - Тя въздъхна и потърка лицето си. - Никога не съм се чувствала толкова изморена.
- Тогава какво те е докарало до това състояние?
Раменете й се отпуснаха, но тя не отвърна нищо.
- Да не би някой учител да те е накарал да свършиш нещо?
Сония поклати глава.
- Да не би да си опитала нещо, което е отнело повече сили, отколкото си очаквала?
Тя отново поклати глава.
Лорлън се опита да се сети за всичко, което би могло да я изтощи до такава степен. Припомни си няколкото пъти, когато беше изчерпал напълно силата си. Беше отдавна, още като ученик. По време на битките с Акарин на Арената. Но тя каза, че този път не е виновен той.
Тогава той се сети. Веднъж учителят накара всеки ученик да се сражава срещу неколцина други. Това бе един от малкото случаи, когато Лорлън претърпя поражение.
Но сега беше твърде късно за занятия... Защо ще се бие срещу другите ученици? Лорлън се намръщи, когато в ума му изскочи едно име.
Регин. Момчето сигурно беше събрало поддръжниците си и я беше причакало някъде. Това беше смела и рискована постъпка. Ако Сония кажеше на Акарин за тормоза...
Но тя нямаше да го направи. Лорлън я погледна и усети как сърцето му се свива. В същото време неочаквано разбра, че се гордее с нея.