- Ялдан и Езрил. Влезте.
Отидоха във всекидневната.
- Как си, Ротан? - попита Езрил. - Не сме те виждали от доста време.
Ротан сви рамене.
- Добре съм. А вие?
- Отлично - отвърна Езрил. Тя се поколеба и погледна Ялдан.
- Искате ли чаша суми? - предложи Ротан.
- Да, благодаря - рече Ялдан.
Двамата се настаниха в креслата, а Ротан отиде да вземе подноса си с чаши. Докато приготвяше сумито, Ялдан му разказваше за разни гилдийски дреболии. Ротан реши, че наистина отдавна не се е виждал със старите си приятели. Езрил продължаваше да мълчи, докато Ротан си наливаше втората чаша суми.
- Искам всеки първоден да вечеряш с нас, Ротан - каза най-накрая тя.
- Наистина ли? - Ротан се усмихна. - С удоволствие. Но всеки първоден?
- Да - рече твърдо тя. - Ние знаме какъв шок беше за теб отнемането на Сония. Тя никога не те посещава, което сигурно е ужасно разочароващо за теб, предвид всичко, което направи за нея. Въпреки допълнителните й занимания, тя...
-Едва ли успява да се справи - прекъсна я Ялдан. После се усмихна на Ротан. - Сигурен съм, че когато се поосвободи, ще те посети. Междувременно не можем да ти позволим да падаш духом.
- Той има предвид, че не трябва всяка вечер да си сам.
-Особено след като Денил е в друга страна - додаде Ялдан. -Трябва да си отдъхнеш от общуването с учители и ученици.
-А и Тания каза, че отново си започнал да взимаш немин - обади се Езрил с тих глас. - Не й се сърди, че ни каза. Тя е загрижена за теб - както и ние.
- Та ще идваш ли? - попита Ялдан.
Ротан погледна разтревожените лица на приятелите си и се засмя.
- Но разбира се. С удоволствие.
Сония вървеше бавно по коридора. Стараеше се да стъпва колкото се може по-тихо, но звукът от стъпките й все пак се разнасяше надалеч. Тя надникна предпазливо зад ъгъла и въздъхна с облекчение, когато видя, че няма никой.
Беше късно. Много по-късно от обичайното. Две седмици беше успявала да избегне срещата с Регин и бандата му. Тя или се връщаше от библиотеката заедно с лейди Тия, или избираше заплетен маршрут по коридорите. Всеки път, когато се озоваваше в главния коридор, забелязваше някой от учениците да я чака. Но те нямаше да се осмелят да я нападнат там. Рискът да бъдат хванати от някой магьосник беше твърде голям. По същата причина никога не я причакваха близо до библиотеката.
Сония се надяваше, че на съюзниците на Регин най-накрая ще им омръзне и ще изгубят интерес. За всеки случай започна да оставя кутията си в библиотеката, вместо да я носи обратно в стаята си. Предишния път, когато им омръзна да я измъчват с шокови удари, бяха съсипали всичките й записки и книги. Тогава й се беше наложило да остави кутията в коридора, защото нямаше сили да я носи, а върви тихо означаваше да върви бавно и то точно тогава, когато й се искаше да тича. Не за пръв път се зачуди дали обувките на магьосниците нарочно не са направени шумни. Независимо колко внимателно стъпваше, ехото от стъпките й се разнасяше по коридорите. Сония въздъхна. Доскоро с удоволствие изследваше университетските коридори. А сега въздъхваше с облекчение в мига, когато се озовеше в дома на Върховния повелител.
Дочу сподавен смях и рязко спря, осъзнавайки, че те са блокирали пътя й до главния коридор. Но този път не знаеха, че ги е чула. Ако побегнеше назад и минеше през порталната стая, можеше да скрие във вътрешните коридори.
Тя се обърна и побягна.
- Бягай, Сония, бягай! - разнесе се гласът на Регин и коридора се изпълни със смях и тропот.
Тя сви зад ъгъла, после зави в друга посока. Появи се позната врата. Тя сграбчи дръжката и се шмугна вътре. Без да проверява дали я следват, прекоси стаята, отвори противоположната врата и побягна по коридора.
Зави зад близкия ъгъл, после отново смени посоката, влезе в друг коридор... И на края му стоеше ухилен ученик.
Сония рязко спря и го зяпна слисано. Явно знаеха и за вътрешните коридори. Усмивката на момчето се разшири и тя присви очи. Очевидно бе оставен там, за да я дебне. Но беше сам и нямаше да й е трудно да го преодолее.
Ученикът като че ли прочете мислите й. Усмивката му изчезна, на лицето му се изписа тревога и той отстъпи встрани. Сония се шмугна през вратата, прекоси стаята и отново се озова в обичайния и коридори. Някъде зад нея се затвори врата и тя отново се затича. Главният коридор беше съвсем наблизо. Тя зави зад един ъгъл, после още един и попадна под дъжд от червен огън.
Предпочете да не вдига веднага щита си, с надеждата да запази силата си колкото се може по-дълго. Прониза я болка и пред очите й причерня...