Той я погледна очаквателно, но тя наведе глава и замълча.
- Ако беше нанесла удар по някой от най-слабите, сигурно щеше да ги изтощиш точно така, както са изтощили теб. Това поне щеше да обезкуражи останалите.
Сония се намръщи.
- Но те нямаха щитове. Ами ако нараня някой от тях?
Той се усмихна, доволен.
- Това е отговорът, който исках да чуя. Но въпреки това смятам, че има и друга причина.
Сония усети прилив на гняв. Той отново се опитваше да проникне в душата й, да открие слабостите й. Но това не беше урок. Не беше ли достатъчно унижението да бъде намерена от него? Тя искаше да я остави на мира, затова се сети за нещо, което обикновено притесняваше магьосниците.
- Ще изпитате ли желание да нанесете удар, ако сте видели как едно момче умира от ръцете на магьосници?
Той не отвърна поглед. Всъщност в очите му се появи разбиране.
- Аха - рече той. - Ето каква била работата.
Тя го погледна ужасена. Нима той е готов да превърне и трагедията от Прочистването в поредната си лекция? Тя усети как гнева й се засилва и разбра, че няма да успее да се сдържа още дълго време.
- Лека нощ, лорд Ийкмо - процеди тя през стиснати зъби и после му обърна гръб и тръгна към главния коридор.
- Сония! Върни се!
Тя не му обърна никакво внимание. Той отново я повика с гневен повелителен тон. Борейки се с огромната умора, тя ускори крачка.
Когато стигна до коридора, тя усети как гневът й стихва. Ийкмо щеше да я накара да съжалява за невъзпитаното й поведение, но това въобще не я притесняваше. Тя искаше единствено да легне в топлото си легло и дни наред да спи.
Глава 28
Таен план
Вратата се отвори и ярката слънчева светлина заслепи Лорлън. Той заслони очите си с ръка и излезе след Акарин на покрива на Университета.
- Имаме си компания - отбеляза Акарин.
Лорлън проследи погледа му и забеляза фигура с червена мантия, облегната на парапета.
- Лорд Ийкмо. - Лорлън се намръщи. - Сигурно Болкан му е дал достъп дотук.
Акарин изсумтя неодобрително.
- Върху тази врата са отпечатани толкова самоличности, че вече се чудя защо изобщо си правим труда да я заключваме.
Той тръгна към Воина. Лорлън забърза след него, притеснен, че Акарин може да отнеме достъпа на Ийкмо до покрива.
- Ако Болкан не го уважаваше, нямаше да му даде достъп до покрива.
- Естествено. Нашият Повелител на воините знае, че методите му не са подходящи за всеки ученик. И прекрасно разбира, че Ийкмо отвлича вниманието от собствените му слабости.
Ийкмо не ги забелязваше. Той стоеше, облегнат на перилата и гледаше надолу към нещо. Когато Акарин се приближи на няколко крачки от него, Ийкмо изведнъж се изправи.
- Върховни повелителю, Разпоредителю!
- Здравейте, лорд Ийкмо - кача учтиво Акарин. - Не съм ви виждал тук досега.
Ийкмо поклати глава:
- Рядко се качвам тук - само когато искам да размишлявам на спокойствие. Бях забравил каква красива гледка се разкрива oт покрива.
Лорлън погледна към града, към виещата се в далечината река, към сградите на Гилдията. Когато се обърна към градината, той видя няколко ученици, които бяха излезли да се поразходят през почивката. По земята все още имаше неразтопен сняг, но яркото слънце предвещаваше настъпването на пролетта.
На една от близките пейки Лорлън забеляза позната фигура, Сония седеше, погълната от някаква книга.
- Обектът на моите размишления - призна си Ийкмо.
- Напредва ли? - попита Акарин.
- Не толкова бързо, колкото се надявах. - Ийкмо въздъхна. И още се притеснява да нанася удари. Започвам да разбирам защо.
- Така ли?
Ийкмо се усмихна криво.
- Тя е твърде добра.
- Какво имате предвид?
- Притеснява се, че може да нарани някого - дори враговете си. - Ийкмо се намръщи и погледна Върховния повелител. - Снощи хванах Регин и още няколко ученици да я тормозят. Бяха я докарали до пълно изтощение и използваха шокови удари.
Лорлън усети как в сърцето му прескочи удар.
- Шокови удари - изсъска той.
- Припомних им правилата на Гилдията и ги изпратих по домовете им.
Ийкмо погледна очаквателно Върховния повелител, но Акарин не каза нищо. Той наблюдаваше Сония с такова напрежение, че Лорлън се изненада, че момичето не усеща нищо.
- Колко бяха? - попита той. Ийкмо се намръщи.
- Дванайсет или тринайсет. Почти всички мога да ги назова поименно.
- Няма нужда. Няма да даваме гласност на този случай. Върховният повелител погледна към Воина. - Благодаря, че сподели това с мен, Ийкмо.