Лорлън сви рамене.
-Често оставам до късно. Макар че се съмнявам да мога да заспя след всички тези новини. И все пак благодаря ви, че ми ги съобщихте веднага, след като ги научихте.
Младият стражник се усмихна и се поклони.
- Лека нощ, Разпоредителю.
Докато гледаше как Баран се отдалечава, Лорлън въздъхна. Той погледна към пръстена на ръката си.
- Ти ли си убиецът? - изпрати той мисловното си послание.
Но не получи отговор.
Коридорът отново направи завой и Сония се спря, за да се ориентира. Първо се опита да си представи плана, но след няколко неуспешни опита се отказа и бръкна в джоба на мантията си.
Беше минала седмица, откакто за пръв път влезе в тунелите. Беше ги посещавала всяка вечер и всеки път вадеше картата единствено, когато ставаше абсолютно необходимо. Искаше да я запомни добре, в случай, че Регин и помощниците му я причакат отново и решат да преровят кутията и джобовете й, след като напълно изцедят силата й.
Но пръстите й не напипаха нищо. Картата не беше там. Сърцето й прескочи един удар, след което заби като полудяло. Да не би да я е загубила? Да не я е изпуснала някъде в коридорите? Невъзможно беше да се върне обратно. С всичките завои и пресечки, които беше оставила зад гърба си...
Но изведнъж се сети, че беше скрила картата в оръфаната си раница в една от книгите по медицина, която лежеше в кутията, а тя бе оставила кутията до входа на коридора, защото не искаше да й се пречка, докато изследва проходите.
Наруга се за несъобразителността си и тръгна обратно. След неколкостотин крачки се спря и поклати глава. Досега трябваше да е стигнала до познатите места, но завоите и пресечките бяха съвсем различни.
Беше се изгубила.
Не се уплаши, само се ядоса на себе си. Сградите на Гилдията бяха пръснати на доста голяма площ, но тя се съмняваше, че тунелите излизат извън нея. Ако продължеше да върви, все някога щеше да се озове под Университета. Щеше да намери изход, стига да не скита безцелно и да внимава в посоката.
И Сония тръгна. След няколко завоя и откриването на малък комплекс от стаи, в които имаше една със зазидана камина и друга, облицована с плочки, най-вероятно баня, тя стигна до място, където таванът се беше срутил и бе затрупал тунела. Това не беше някое от познатите й срутвания. Сония се върна назад и избра друг коридор. Накрая се озова в прав тунел, който нямаше странични разклонения. Докато вървеше по коридора, любопитството й постепенно нарастваше. Подобен прав тунел не можеше да не води до някъде. Може би до някоя от сградите на Гилдията. Или пък може би излизаше извън територията й.
След неколкостотин крачки тя се озова до една ниша. Пристъпи в нея и откри механизъм за скрита врата. Намери шпионката, каквато имаше на всички врати и долепи око до нея.
Пред нея се разкри стая, но Сония не можеше да види кой знае каква част от нея. Вътре не само че беше тъмно, но и върху шпионката беше поставено някакво замъглено стъкло, което замазваше изгледа.
Ала Сония видя достатъчно, за да разбере, че стаята е празна. Потърси отварящия механизъм, дръпна ръчката и вратата се отвори. Когато огледа помещението, Сония усети как кръвта й се вледенява.
Това бе стаята под седалището на Върховния повелител.
Дълго време тя не можеше да помръдне от мястото си и само се оглеждаше, а сърцето й се блъскаше в гърдите. Но скоро краката й се подчиниха на желанието да се махне оттук. Ръцете й трескаво потърсиха ръчката, която отваряше вратата и я намериха. Когато отново се озова в прохода, тя усети как мускулите й се отпускат и залитна. Свлече се до стената, без да обръща внимание на фарина и останалите насекоми, които полазиха коленете й.
Ако той беше вътре...
Мисълта беше твърде ужасяваща, за да остане дълго в главата й. Сония си пое дълбоко дъх и се опита да спре треперенето си. Погледна вратата, след това погледна себе си. Беше паднала на колене до тайния вход на акариновата стая. Не особено подходящо място за почивка, особено ако възнамеряваше отново да използва тези проходи.
Подтиквана от страха, тя се изправи със залитане и бързо се отдалечи. Макар че коридорът продължаваше след нишата, тя вече не изпитваше желание да разбира накъде води той. Дишайки учестено, тя побягна с всички сили в посоката, която смяташе, че ще я отведе до Университета.
Глава 31
Неочакван сблъсък
Пътят се виеше, заобикаляйки хълмовете в подножието на Сивите планини. Когато Денил, Тайенд и слугите им минаха поредния завой, пред очите им се показа удивително здание. То се издигаше над пропаст. Малките му прозорци изглеждаха като точки върху стените, тесен каменен мост водеше до входа му.