Регин събирал групичка от ученици и причаквали вечер Сония. Попитах Виола за това и тя каза, че не е видяла нищо, което да предполага, че Сония е била наранена.
Ротан се намръщи.
- Сония не може да се изтощи лесно. - Той усети как го изпълва гняв, щом осъзна какво означава това. - Но щом силата й се изчерпи, Регин може да прави каквото си поиска с нея. Тя ще бъде твърде изтощена и дори няма да може да му се противопостави физически.
Тания рязко си пое дъх.
- Той не би посмял да я нарани, нали?
- Не и сериозно, защото ще бъде прогонен от Гилдията. - Ротан погледна намръщено масата.
- Защо Върховният повелител не сложи край на това - или просто не знае нищо? Може би трябва да му кажете.
Ротан поклати глава.
- Знае. Работата му е да знае.
- Но... - Прекъсна я почукване по вратата. Зарадван от прекъсването, Ротан отвори с усилие на волята. В стаята влезе куриер, поклони се и му подаде писмо, след което бързо си тръгна.
- За Сония е. - Ротан погледна подателя и сърцето му прескочи един удар. - От леля й и чичо й.
Тания се приближи до него.
- Те не знаят ли, че вече не живее при вас?
- Не. Сония реши, че Регин може да задържа писмата, ако те бъдат доставяни в жилищната сграда на учениците, а след като се премести при Върховния повелител, сигурно не се е свързвала с тях.
- Искате ли да й го занеса? - попита Тания.
Ротан я погледна изненадано. Колко бързо беше забравил, че останалите нямат причина да се страхуват от Акарин.
- Ще го направиш ли?
- Разбира се. Отдавна не сме се виждали.
Но Акарин можеше да се усъмни нещо, ако видеше, че прислужницата на Ротан носи писмо на Сония.
- Тя ще иска да го прочете колкото се може по-бързо. Ако го отнесеш в стаята й, сигурно ще го намери късно довечера. Мисля, че тя прекарва волниците си в Ученическата библиотека. Ще го предадеш ли на лейди Тия?
- Да. - Тания взе писмото и го пъхна в джоба на униформата си.
- Ще мина през библиотеката, след като оставя чиниите в кухнята.
- Ах! Краката ме болят! - оплака се Тайенд.
Денил тихо се засмя, когато ученият се просна върху един камък, за да си почине.
- Сам поискахте да посетим руините. Идеята не беше моя.
- Но според дем Ладейри са ужасно интересни. - Тайенд извади манерката си и отпи няколко глътки вода. - И близки.
- Просто пропусна да каже, че трябва да се изкатерим по скалите, за да стигнем дотам. И че онзи въжен мост не е безопасен.
- Но нали ни каза, че от доста време не се е качвал тук. Понякога левитацията може да се окаже изключително полезна.
- Понякога.
- Защо не дишате тежко?
Денил се усмихна.
- Левитацията не е единственият полезен трик, на който ни учат в Гилдията.
- Вие си възстановявате силите? - Тайенд хвърли по него едно малко камъче. - Това е измама!
- Значи ще отхвърлите помощта ми, ако ви я предложа?
- А, не - мисля, че ще бъде честно, ако ви лиша от предимствата ви.
Денил въздъхна с шеговито примирение.
- Дайте ми ръката си тогава. - За негова голяма изненада Тайенд му протегна ръката си без капка колебание, но когато Денил притисна дланта си към кожата му, ученият извърна глава и здраво стисна очи.
Денил вля малко лечителска магия в тялото на Тайенд и отпусна напрегнатите му мускули. Повечето лечители биха се намръщили на такова разхищение. Тайенд си беше съвсем здрав, просто не беше свикнал да се катери по планините.
Когато Денил пусна ръката му, ученият се изправи и огледа тялото си.
- Невероятно! - възкликна той. - Чувствам се както сутринта, преди да тръгнем насам. - Той се усмихна на Денил и се втурна нагоре по пътеката. - Хайде, да вървим! Не разполагаме с цял ден!
Денил го последва развеселен. След неколкостотин крачки Тайенд стигна до едно възвишение и се спря. Когато Денил го настигна, пред очите му се разкриха руините. По склона се забелязваха ниски стени, които очертаваха основите на сгради. Тук и там беше оцеляла по някоя древна колона, а в центъра на малкия изоставен град се издигаше по-голяма, останала без покрив сграда, чиито стени бяха изградени от огромни каменни блокове. Всичко бе обрасло с трева и дива растителност.
- Значи това е Армдже - промърмори Тайенд. - Не е останало много.
- Съществувал е преди повече от хиляда години.
- Да го разгледаме.
Пътеката, която водеше към града, постепенно прерасна в криволичещ, обрасъл с трева път. Когато стигна до първата сграда, той се превърна в права улица, водеща право до голямата сграда. Денил и Тайенд спряха, за да разгледат някои от стаите в по-малките сгради.