- Тайенд! - извика той. - Елате да видите това! - Денил се обърна и погледна към тъмния вход на тунела. После концентрира волята си и прати няколко светлинни кълба в коридора.
С крайчеца на окото си зърна някакво раздвижване. Обърна се и видя, че част от купола проблясва по-ярко. Появиха се ярки ручейчета светлина. Денил наблюдаваше с възхищение как те се устремяват едно към друго. Напомняха му за бариерата на Арената, когато бъде улучена от удар, само че вълните се движеха в друга посока...
Някакъв инстинкт го накара да вдигне щита си, тъкмо навреме, преди от купола да се стрелне поток от сила. Денил възкликна изненадано от силния удар - след това извика стреснато, когато получи удар и отзад. Когато се обърна, видя втори изблик на сила от камъните... както и още два изблика, които бързо се оформяха.
Направи крачка към входа на тунела, после още една и усети ужилването на бариера, препречваща пътя му. Какво става тук! Кой прави това?
Но тук нямаше никой друг. Само Тайенд. Денил погледна към коридора, но той беше празен. Последваха нови атаки. Денил протегна ръце към бариерата и изпрати магическа светкавица. Бариерата издържа. Може би ако вложеше всичката си сила... но тя му трябваше, за да поддържа щита си.
Паниката му се засили. Всеки нов удар го изморяваше все повече. Нямаше представа колко дълго ще продължи атаката. Ако продължеше да чака, това място - този капан - щеше да го убие.
„Мисли!” - каза си той. Ударите от стените бяха насочени към една точка, която се намираше над центъра на платформата. Ако се свиеше край бариерата, ударите може би щяха да го пропускат. А ако свалеше щита си и вложеше цялата си сила в удар по бариерата, може би щеше да успее да я свали преди следващата атака.
Не се сещаше за друго. Нямаше време да обмисля по-добра тактика. Затвори очи и се опита да не обръща внимание на жиленето на бариерата, докато се притискаше към нея. Пое си дълбоко дъх и после едновременно свали щита си и нанесе удар с всички сили.
Усети как бариерата потрепна. В този миг осъзна, че и последните му сили са го напуснали. Подготви се за болката от поредния удар, но вместо това усети, че пада. Отвори очи, но виждаше само тъмнина... Продължи да пада дълго, след като би трябвало да се удари в земята.
- Лейди Сония.
Сония вдигна глава и сърцето й трепна.
- Тания!
Когато прислужничката й се усмихна, в главата й нахлуха спомените за сутрешните им разговори и тя разбра колко й липсва всичко това. Сония потупа с ръка мястото до нея и Тания седна.
- Как сте? - попита прислужничката. Нещо в начина, по който я погледна, подсказваше, че жената не очаква положителен отговор.
- Добре. - Сония се насили да се усмихне.
- Изглеждате ми уморена.
Сония сви рамене.
- Твърде често оставам до късно. Имам толкова много за учене. А ти как си? Ротан тормози ли те много?
Тания се изкиска.
- Нямам никакви проблеми с него, макар че много му липсвате.
- И той ми липсва много - както и ти.
- Имам писмо за вас, милейди - каза Тания. Извади го от джоба си и го постави на масата. - Ротан каза, че е от леля ви и чичо ви и че сигурно ще искате веднага да го прочетете, затова му предложих да ви го донеса тук.
Сония нетърпеливо грабна писмото.
- Благодаря ти. - Отвори го и започна да чете. Тонът на писмото беше официален и приповдигнат. Тъй като леля й и чичо й не можеха да пишат, те наемаха писар всеки път, когато искаха да й пратят писмо.
- Леля чака второ дете! - възкликна Сония. - Ох, само да можех да ги видя!
- Разбира се, че можете - отвърна Тания. - Нали знаете, Гилдията не е затвор.
Сония погледна към жената. Тания, естествено, не знаеше за Акарин. Но той никога не беше казвал, че забранява семейните посещения. Нито пък й беше забранявал да напуска Гилдията. Стражниците на входа нямаше да я спрат. Можеше просто да излезе в града и да отиде където пожелае. На Акарин нямаше да му хареса, но след като я беше прогонил от тайните проходи и я беше оставил на милостта на Регин и бандата му, тя въобще нямаше намерение ди му се подчинява.
- Права си - рече тихо тя. - Ще ги посетя. Даже още днес.
Тания се усмихна.
- Сигурна съм, че ще се радват да ви видят.
- Благодаря ти, Тания - отвърна Сония и се изправи. Прислужничката се поклони и с усмивка на уста тръгна към вратата на библиотеката.
Сония прибра книгите си в кутията с нарастващо въодушевление. Но когато се сети къде отива, настроението й отново се развали. Можеше с лекота да се придвижва по улиците на града. Никой нямаше да се осмели да направи нещо в присъствието на магьосник, бил той и ученик. Но щом се озовеше в копторите, мантията й щеше да привлече вниманието, възможно бе дори да стане обект на враждебно отношение. При предишните си посещения не се беше замисляла за този проблем, защото още не беше станала ученичка. Тя можеше да използва магията си, за да се защити от нападения и тормоз, но не искаше да я следят или да привлича вниманието към леля си и чичо си.