Дочуха се забързани стъпки. Тя се обърна и видя шивачката да влиза, понесла купчина дрехи.
Следваше я една прислужничка, която изглеждаше бледа и притеснена. Щом зърна Сония, очите на момичето се разшириха.
Сония прегледа наметалата и си избра едно дълго, с грижливо зашито разпорено парче от едната страна. Подгъвът също беше разпран на места. Тя погледна прислужничката.
- Тук имате ли градина? Или курник?
Момичето кимна.
-Вземи това наметало и натъркай подгъва му с кал - и малко го посипи с прах.
Смаяното момиче изчезна заедно с наметалото. Сония постави една златна монета в ръката на шивачката, а когато момичето се върна с наметалото, пусна една сребърна монета в джоба му.
„Кой би си помислил, че един ден ще раздавам пари, вместо да ги крада?” - помисли си развеселено тя, докато излизаше от къщата. След като скри мантията си под наметалото, любопитните погледи вече не я притесняваха по пътя й към Северната порта.
Стражата я погледна пренебрежително, когато влезе в копторите. Тях повече ги интересуваха обитателите, които излизаха оттам. Обгърна я едновременно неприятна и позната миризма и тя тръгна по криволичещите улици. Огледа се и усети как напрежението постепенно я напуска. Тук Ротан и Акарин й се струваха като далечни, незначителни проблеми.
Изведнъж забеляза някакъв мъж, който я гледаше от прага на една пивница и отново се напрегна. Това все пак бяха копторите и макар вече да можеше да се защитава с магия, по-добре да се погрижи да не се стига до това. Тя продължи да върви бързо, напрегната и прикриваща се в сенките на къщите.
Джона и Ранел живееха в по-богата част на копторите, в която имаше стабилни дървени къщички. Сония мина през пазара, за да купи малко одеяла и кошница, пълна със зеленчуци и пресен хляб. Щеше й се да може да купи нещо по-луксозно, но Джона винаги отказваше подобни подаръци с думите: „Не искам нищо вкъщи, което да прилича на предмет от Домовете. Хората ще започнат да си мислят разни неща за мен”.
Когато стигна на улицата, където живееше семейството й, тя подхвърли няколко вкусни кифли на момчетата, които бяха насядали върху няколко празни щайги. Те й благодариха. Сония осъзна, че от много време не се беше чувствала толкова добре.
„Откакто Дориен беше тук” - изведнъж съобрази тя. Беше по-добре да не мисли за него.
Когато стигна до къщата на леля си и чичо си, тя се намръщи.
Откакто беше влязла в Гилдията, те се държаха неспокойно и припряно край нея. Бяха я виждали да губи Контрола си и Сония нямаше да се изненада, ако още се страхуваха от нея. Но тя знаеше също, че никога нямаше да преодолеят страха и неловкостта си, ако не продължеше да ги посещава. Те бяха нейното семейство и тя нямаше да позволи да изчезнат от живота й.
Тя почука. Миг по-късно вратата се отвори и Джона я зяпна изненадано.
- Сония!
Сония се ухили.
- Здравей, Джона.
Джона отвори широко вратата.
- Изглеждаш различно... но разбирам защо си взела наметалото. Това позволено ли е?
Сония изсумтя.
- На кого му пука? Получих писмото ти днес и реших, че трябва да те видя. Ето, донесох ти подарък да го отпразнуваме.
Тя й подаде кошницата и одеялата. После влезе в малката, семпло обзаведена гостна. Ранел влезе в стаята и се засмя от удоволствие.
- Сония! Как е малката ми племенница?
- Добре. Щастлива - излъга Сония. Не си мисли за Акарин. Не си разваляй следобеда.
Ранел я прегърна.
- Благодаря ти за парите - промърмори той.
Сония се усмихна и тръгна да сваля наметалото, но после размисли. Забеляза едно детско креватче в ъгъла на стаята, отиде до него и погледна спящия си братовчед.
- Доста е пораснал - каза тя. - Някакви проблеми?
- Само малко кашлица - каза Джона и се усмихна. Тя се потупа по корема. - Този път се надяваме да е момиче.
Докато разговаряха, Сония с облекчение установи, че са много по-спокойни в нейно присъствие. Хапнаха малко от хляба, поиграха си с бебето, когато се събуди и обсъдиха имената за следващото. Ранел разказа на Сония за старите й приятели и познати, и за други събития от живота на обитателите.
- Не бяхме в града, но разбрахме кога е имало Прочистване -каза Ранел и въздъхна. После я погледна. - Ти...? - попита неохотно той.
- Не. - Сония се намръщи. - Учениците не ходят. Аз... Много глупаво от моя страна, но си мислех, че след случилото се минала година няма да има повече Прочиствания. Може би след като се дипломирам... - Тя поклати глава. „Какво бих могла да направя? Да ги убедя да престанат? Сякаш ще послушат някакво си момиче от копторите”.