Армдже. Намираше се в руините на Армдже.
После си спомни за пещерата и куполообразния таван, който го беше нападнал.
Значи съм оцелял.
Огледа тялото си. Мантията му беше овъглена по ръбовете. Кожата по прасците му точно над ботушите, беше зачервена и пареше. Вдигна глава и видя ботушите си на няколко крачки от него, грижливо подредени един до друг.
Осъзна, че се е разминал на косъм от смъртта.
Тайенд сигурно го беше измъкнал от пещерата до това място. Денил се огледа, но не забеляза учения. Зърна нещо синкаво сред тревата и установи, че това е палтото на Тайенд, грижливо сгънато и оставено на земята.
Зачуди се дали да не стане и да потърси приятеля си, но се отказа. Тайенд едва ли беше далеч, а той изобщо не изпитваше желание да се движи. Имаше нужда от почивка - не защото тялото му се нуждаеше от нея, а защото трябваше да се възстанови по магически път.
Съсредоточи се върху източника на сила и не откри почти никаква магия. При нормални обстоятелства щеше да поспи, докато не я възстановеше поне частично. Може би споменът за надвисналата опасност го беше събудил веднага, след като бе събрал достатъчно сили, за да се изтръгне от безпаметния сън. Той знаеше, че липсата на магия би трябвало да го накара да се почувства уязвим и неспокоен, но вместо това се чувстваше по-свободен, сякаш се беше отървал от нещо.
Разнесоха се стъпки и той се надигна на лакът. Тайенд влезе в стаята и се усмихна, щом видя, че Денил е буден. Косата на учения беше поразрошена, но иначе той имаше доста спретнат вид, макар че се беше наложило да спи на легло от трева.
- Най-после се събудихте. Тъкмо напълних манерките. Жаден ли сте?
Денил осъзна, че всъщност е много жаден и кимна. Взе манерката и я пресуши.
Тайенд коленичи до него.
- Добре ли сте?
- Да. Малко съм поопечен по глезените, но иначе няма нищо страшно.
- Какво се случи?
Денил поклати глава.
- Тъкмо се канех да ви задам същия въпрос.
- Не, първо ще разкажете вие.
- Добре. - Денил описа пещерата и как таванът го е атакувал. Тайенд го слушаше с ококорени очи.
- След като влязохте вътре, аз продължих да разчитам глифовете - каза ученият. - Там пише, че вратата води до място, наречено Пещерата на абсолютното наказание, а малко по-нататък успях да прочета, че мястото е направено, за да екзекутира магьосници. Опитах се да ви извикам - да ви предупредя - но тогава чух, че вие ме викате и изпратихте светлина в коридора. Преди да успея да стигна до края му, те угаснаха.
Тайенд потрепери.
- Продължих да вървя. Когато стигнах до пещерата, вие се бяхте притиснали до нещо невидимо. После паднахте по лице и не помръднахте. Видях светлинките по стените. Изтичах напред, хванах ви за ръцете и ви издърпах от платформата. Една светкавица я удари и всичко потъна в мрак. Не можех да виждам, но продължих да ви тегля през коридора, докато не се озовахме отвън. След това ви донесох дотук. - Той замълча и устните му се разтеглиха в полуусмивка. - Доста сте тежък, между другото.
- Така ли?
- Причината е високият ви ръст, убеден съм.
Денил се усмихна и изведнъж се почувства преизпълнен с привързаност и благодарност.
- Вие спасихте живота ми, Тайенд. Благодаря ви.
Ученият примигна и се усмихна леко.
- Като че ли е така. Изглежда, ви върнах услугата. Смятате ли, че Гилдията знае за тази Пещера на абсолютното наказание?
- Да. Не. Може би. - Денил поклати глава. Не искаше да обсъжда Гилдията или пещерата. „Жив съм” - помисли си той. Поглед на дърветата, небето, Тайенд. „Той наистина е много красив мъж” - помисли си изведнъж Денил, спомняйки си как остана поразен от физиката на учения в първия ден от пристигането си, на доковете на Капия. Почувства как някакъв неясен спомен се размърда в дълбините на съзнанието му. Когато се концентрира върху него, усети как го залива познатото чувство на безпокойство и се опита да го прогони.
Изведнъж ясно осъзна липсата на магическата си сила. Намръщи се, чудейки се защо ли я е потърсил. Изведнъж се досети. Беше се опитал да използва лечителската си сила, за да прогони безпокойството или поне физическата реакция, която го беше причинила. „Както винаги съм правил, без да го осъзнавам”.
- Какво има? - попита Тайенд.
Денил поклати глава.
- Нищо. - Но това беше лъжа. През всичките години беше постъпвал точно така: отблъсваше мислите, които му бяха причинили толкова проблеми и болка и използваше лечителските си сили, за да възпре реакцията на тялото си.