Връхлетяха го спомени. Спомени за скандали и слухове. Той беше решил, че щом онова, което чувства, е неприемливо, то по-добре да спре изобщо да го чувства. И може би с времето щеше да започне да желае онова, което трябва.
Но нищо не се беше променило. В мига, когато изгуби способността си да лекува, то се беше появило отново. Беше се провалил.
- Денил?
Денил погледна Тайенд и сърцето му трепна. Как можеше да гледа приятеля си и да смята, че е грешно да бъде като него?
Не можеше. Спомни си нещо, което Тайенд му беше казал. „Аз изпитвам... някаква увереност, че онова, което е естествено и правилно за мен, е също толкова силно, колкото собствената му вяра кое е естествено и правилно”.
Кое е естествено и правилно? Кой би могъл да го знае? Светът никога не е бил толкова елементарен, че една личност да знае всички отговори. Толкова дълго се беше борил с това. Какво ли щеше да е усещането, когато спреше да се съпротивлява? Да приеме това, което е?
- На лицето ви е изписано много странно изражение. За какво си мислите?
Денил погледна замислено Тайенд. Ученият беше най-близкият му приятел. По-близък и от Ротан, осъзна той. Никога не би могъл да признае истината на Ротан. Знаеше, че може да се довери на Тайенд. Нима ученият не го беше защитил от клюките в Елийн?
„Какво облекчение, че най-после мога да поговоря с някого за това” - помисли си Денил. Той си пое дълбоко дъх и бавно го издиша.
- Боя се, че не бях напълно откровен с вас, Тайенд.
Очите на учения леко се разшириха. Той седна върху петите си и се усмихна.
- Така ли? Какво имате предвид?
- Ученикът, с когото се сприятелих преди години. Той беше точно такъв, какъвто го описваха слуховете.
Устните на Тайенд се разтеглиха в полуусмивка.
- Никога не сте ми казвали, че не е.
Денил се поколеба, но после продължи.
- Както и аз.
Без да сваля очи от лицето на Тайенд, Денил с изненада забеляза, че усмивката се разтяга до ушите му
- Знам.
Денил се намръщи.
- Откъде? Дори самият аз... си го спомних чак сега.
- Спомнихте си го? - Лицето на Тайенд стана сериозно и той наклони главата си на една страна. - Как можете да забравите нещо такова?
- Аз... - Денил въздъхна и му обясни за Лечението. - Предполагам, че след няколко години ми стана навик. Съзнанието е нещо могъщо, особено за магьосниците. Ние се обучаваме да фокусираме съзнанията си и да достигаме дълбоки нива на концентрация. Аз успях да отблъсна всички опасни мисли. Може би нямаше да се получи, ако не бях успял да потуша физическите си усещания с помощта на магията. - Той изкриви лице. - Но това не промени нищо. Лиши ме от всякакъв усет за привличане. Не ме вълнуваха нито мъжете, нито жените.
- Сигурно е било ужасно.
- И да, и не. Имам няколко приятели. Предполагам, че съм бил самотен. Но това е някакво притъпено чувство за самота. Когато не сте свързан с никого, не чувствате болка. - Той замълча. - Но може ли това да се нарече живот?
Тайенд не отговори. Денил погледна учения и откри предпазливост в очите му.
- Вие сте знаел - каза бавно Денил. - Но не посмяхте да кажете нищо.
„Защото щях да реагирам със страх и отрицание”.
Тайенд вдигна рамене.
- По-скоро предполагах. Но дори и да се окажех прав, вие никога нямаше да го признаете. Сега, когато знам какви усилия сте полагали, съм изумен, че изобщо се стигна до това. - Той замълча. - Навиците се изкореняват трудно.
- Но аз ще го направя,- Денил се вцепени, осъзнавайки какво е казал току-що. „Наистина ли съм способен да го направя? Мога ли да приема истинската си същност и да се изправя срещу страха от разкриване и отхвърляне?”.
Ала когато погледна към Тайенд, той чу как вътрешният му глас възкликна: „Да!”.
Пътеката до седалището на Върховния повелител беше посипана с малки цветни петънца. Когато вятърът разклати дърветата, върху петънцата се посипаха нови цветчета. Сония се възхити на багрите. Радостното настроение не я беше напускало от предишния ден, когато посети леля си и чичо си. Дори погледите, които Регин й хвърляше в час не я разстроиха.
Когато обаче стигна до вратата, отново потъна в познатата тъга. Влезе вътре и се поклони на магьосника, който стоеше във всекидневната.
- Добър вечер, Сония - каза Акарин. Дали й се стори, или гласът му прозвуча по различен начин?
- Добър вечер, Върховни повелителю.
Вечерите всеки първоден се бяха превърнали в рутина. Той винаги я питаше за уроците; тя отговаряше колко се може по-сбито. Не разговаряха за много други неща. Вечерта, след като я беше открил в проходите, тя очакваше от него да повдигне въпроса, но за нейно голямо облекчение той дори не го спомена. Очевидно усещаше, че няма нужда от допълнително мъмрене.