Лорлън не отвърна нищо; той все още не можеше да приеме, че толкова малка ученичка може да е толкова силна. Акарин се наведе към него и черните му очи проблеснаха.
- Всеки път, когато я нападат, тя прави невъзможното - рече тихо той. - Учи се да се защитава по начин, на който нито Болкан, нито Ийкмо могат да я научат. Нямам никакво намерение да спирам Регин и съучастниците му. Те са най-добрите учители, които би могла да намери.
- Но... защо искаш да стане по-силна? - Лорлън си пое дълбоко дъх. - Не те ли е страх, че ще се обърне срещу теб? Какво ще правиш, след като завърши?
Усмивката на Акарин изчезна.
- Тя е избраната ученичка на Върховния повелител. Гилдията очаква от нея да се развива. Но тя никога няма да стане толкова силна, че да се превърне в заплаха за мен. - Той извърна глава и лицето му придоби студен израз. - Що се отнася до завършването, ще мисля как да се оправям с това когато му дойде времето.
Съзирайки пресметливия поглед на Акарин, Лорлън потрепери. Спомни си за последното си посещение в Дома на стражата. Образите на телата на убития младеж и баща му трудно можеха да се заличат. Макар убийството на младежа да бе по-жестоко, Лорлън остана потресен от смъртта на баща му. На китките му имаше плитки разрези и той бе изгубил малко кръв. Но въпреки това бе мъртъв.
Акарин му беше наредил да обясни на Баран, че няма да изпраща магьосниците на лов за отцепника, както бяха направили за Сония. Издирването я беше накарало да потърси помощта на Крадците, които я бяха укривали от Гилдията в продължение на месеци. Макар да се говореше, че Крадците също търсят убиеца, беше напълно възможно да сключат сделка с него, ако той потърсеше помощта им. Затова беше по-добре Гилдията да не му дава поводи да се укрива твърде старателно. Стражата трябваше да го открие, а после Лорлън щеше да изпрати магьосници, които щяха да им помогнат при залавянето му. Баран се беше съгласил, че това е най-мъдрото решение.
Но това никога нямаше да стане, ако Акарин беше убиецът. Лорлън погледна към мъжа в черна мантия. Искаше му се да го попита право в очите дали има нещо общо с убийствата, но се страхуваше от отговора, който щеше да получи. И дори той да беше отрицателен, дали изобщо щеше да му повярва?
- Ах, Лорлън! - Гласът на Акарин прозвуча развеселено. - Всеки би си помислил, че ти си избрал Сония за своя ученичка.
Лорлън се насили да се върне към темата на разговора.
- Когато наставникът пренебрегва задълженията си, мой дълг е да променя нещата.
- А ако ти кажа да не се занимаваш с това, ще го направиш ли?
Лорлън се намръщи.
- Разбира се - отвърна неохотно той.
- Как да ти повярвам? - Акарин въздъхна. - Защо не направи онова, което те помолих във връзка с Денил?
Лорлън се изненада и погледна намръщено Акарин.
- Денил ли?
- Той продължава своето разследване.
Лорлън не можа да сдържи възторга си при тези новини, но той бързо се изпари. Щом Акарин вече го знаеше, от това нямаше да се получи нищо добро.
- Изпратих му заповеди да прекрати дейността си.
- Значи той не ги спазва.
Лорлън се поколеба.
- Какво ще направиш?
Акарин пресуши чашата си, стана и отиде до помощната масичка.
- Още не съм решил. Ако стигне дотам, където се боя, че може да отиде, той ще загине - и не от моята ръка.
Сърцето на Лорлън подскочи.
- Можеш ли да го предупредиш?
Акарин остави чашата си на масата и въздъхна.
- Вече може би е твърде късно. Трябва да преценя рисковете.
- Рискове ли? - Лорлън се намръщи. - Какви рискове?
Акарин се обърна и се усмихна.
-Тази вечер задаваш твърде много въпроси. Напоследък се чудя дали няма нещо в изворната вода. Като че ли всички стават все по-смели. - Той се обърна, напълни чашата си и още една. - Засега мога да ти кажа само това. Ако имах свободата да ти разкажа каквото знам, щях да го направя.
Той прекоси стаята и подаде чашата на Лорлън.
- Но засега просто трябва да ми се довериш.
Глава 34
Де да беше толкова просто
Когато стигнаха до завоя на пътя, откъдето за пръв път бяха видели дома на дем Ладейри, Денил и Тайенд спряха конете си и се обърнаха, за да погледнат за последен път сградата. Слугите им продължиха напред; конете им вървяха бавно по криволичещия път.
-Кой би си помислил, че на това старо място ще открием отговорите на толкова много въпроси - каза Тайенд, поклащайки глава.
Денил кимна.
- Бяха много интересни няколко дни.
-Меко казано. - Тайенд стрелна с поглед Денил и крайчеца на устата му се повдигна.